Джеффри Дивер: Урокът от нейната смърт

Гебън пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее.

— Тя… Всъщност Джени обичаше…

Какво щеше да каже? Че е обичала живота? Че е обичала хората? Обичала е цветята, котенцата, поезията, милосърдието? Гебън млъкна, може би притеснен, че в този момент не е способен да измисли нещо повече от евтини клишета. Смъртта, Корд го знаеше, ни кара да се чувстваме ужасно нелепо.

Той се извърна от Гебън и се приближи до скрина на Джени. Усети различни аромати. Тя си държеше дузина шишенца с парфюми върху тоалетната масичка с огледало. Флаконът с „L’Air Du Temps“ беше пълен, но шишенцето с обикновен одеколон беше почти празно. Той го вдигна, погледна етикета и го остави на мястото му. Дланта му щеше да задържи в продължение на дни острия аромат, който си спомняше от миналата нощ край езерото.

В скрина имаше само дрехи. Над него върху корково табло бяха закачени стотина пощенски картички и снимки. Ръката на Джени, обвила талиите на десетки момчета с различни лица, в еднакви пози. Тъмната й коса изглеждаше по-тъмна през лятото, макар че това навярно беше трик на любителските фотографии с „Кодак“. Тя често я бе прибирала назад. Бе спортувала волейбол и дузина снимки я показваха как играе с решителен и запален израз на лицето. Корд попита дали може да вземе една от снимките в близък план, където хубавичкото й лице лъщеше от пот. Гебън сви рамене. Как мразеше Корд тази част от своята професия, да човърка в раните на хората.

Корд докосна няколко неотдавнашни фотографии на момичето с приятели. Гебън потвърди, че всички те са в други колежи — с изключение на Емили Роситър, която бе сегашната съквартирантка на Джени в Одън. Корд видя следните неща: ученическата й карта. Използвани билети от концерт на „Каубой Джънкиз“, от концерти на Бон Джоуви, на Били Джоел, от спектакъл на Пола Паундстоун. Поздравителна картичка с глупава карикатура на заек й честитеше вземането на шофьорска книжка.

Корд дръпна стола от бюрото й и седна. Огледа изтърканата повърхност пред себе си, нащърбена, изписана, изрисувана с нейни драскулки. Видя шишенце с туш. Снимка на Джени в рамка заедно с проскубан кокер шпаньол. Нейна снимка, как излиза от църква напролет, може би по Великден, а в краката й се виждаха сини минзухари.

Тя умря върху килим от млечносини зюмбюли.

В разкривена глинена чаша имаше изгризан жълт молив с изтрита гумичка. Корд го вдигна, усещайки под пръстите си грубите вдлъбнатини от зъбите на Джени Гебън. Той потърка дървото, мислейки си, че някога е било навлажнено от нея. Върна молива обратно.

Прегледа бюрото, в което имаше гимназиални писмени работи, квадратчета от опаковъчна хартия, стари поздравителни картички.

— Някакви дневници или писма?

Гебън се взираше в детектива.

— Не зная. Би трябвало да са там. — Кимна към бюрото.

Корд отново огледа внимателно всичко. Нямаше заплашителни писма или бележки от отблъснати приятели. Нямаше каквато и да е лична кореспонденция. Той прегледа дрешника, побутвайки изобилието от дрехи встрани и провери по рафтовете. Не откри нищо особено и затвори двете крила.

Корд застана в средата на стаята с ръце на кръста и се взираше наоколо.

— Беше ли сгодена? Имаше ли си сериозен приятел?

Гебън се чудеше какво да отвърне.

— Тя имаше много приятели. Никой не би я наскърбил. Всички я обичаха.

— Да е скъсвала с някого напоследък?

— Не — каза Гебън и сви рамене по такъв начин, че Корд разбра — този човек изобщо не съзнава какво говори.

— Някой да е бил влюбен в нея?

— Никой, който познаваше Джени, не би могъл да я нарани — бавно рече Гебън. После добави: — Знаете ли какво си мислех? На никого не съм казал, след като ми се обадихте по телефона. Мъчех се да събера кураж. За всички хора — за баба й и дядо й, за нейните приятели, за семейството на брат ми — Джени е още жива. Те сигурно си мислят, че тя е в библиотеката и си учи.

— Сега ще си тръгвам, сър. Ако се сетите за нещо, което би ни помогнало, обадете се, ще съм ви много благодарен. И ако намерите някакви писма или дневник, моля ви, изпратете ми ги колкото се може по-скоро. Може да се окажат доста важни. — Той подаде на Гебън една от евтините си визитни картички.

Гебън се взря в нея. После го погледна сериозно с тъмните си очи.

— Всичко ще бъде наред.

Той изрече това с такава сила, сякаш единствената му цел в момента бе да успокои Бил Корд.

Уинтън Кресги седеше в канцеларията си в главната административна сграда на Одънския университет. Стаята — с висок таван и дъбова ламперия — беше покрита с тъмносин мокет. Махагоновото му бюро бе доста обемисто. Понякога, слушайки по телефона някого с неособено голяма охота (което често се случваше), Кресги си представяше различни начини за изваждане на бюрото от канцеларията, без да се издраскат стените. В по-свободни от работа дни той действително се канеше да го премести. Можеше спокойно сам да свърши тази работа: Кресги беше висок над метър и деветдесет и тежеше сто и петнайсет килограма. Обиколката на ръката му над лакътя беше трийсет и осем сантиметра, на бедрата му — шейсет, и съвсем малък процент от тези размери представляваше тлъстина. (Никога не бе вдигал щанги, но бе запазил голяма част от мускулатурата си, придобита като бейзболист в колежа.)