Джеффри Дивер - Урокът от нейната смърт

Сара кимна.

— Ако си го учила, тогава няма за какво да плачеш.

Сега вече всички ще знаят, че е заплакала, дори учениците от последните чинове.

— Не мога.

— Нали не искаш да смятаме, че ти е толкова трудно? „Обяснявам“.

Хълцайки, Сара каза:

— „О“.

— Много добре. — Змията се усмихна.

Коленете й трепереха.

— Не знам. Не мога. — Още сълзи.

— Коя е следващата буква?

— Не знам.

— Опитай.

— О-В…

Госпожа Бидърсън изпусна дълбока въздишка.

— Добре, Сара. Седни…

— Вкъщи успях да го направя…

— … си на мястото. Някой друг?

И Присила Уитлок дори не се изправи, а гледайки право в Сара, произнесе буквите една по една за времето, в което Сара успя само да поеме дъх, за да потисне страха си.

В този миг тя го усети. Първо тънка струйка. После цял порой и когато гащичките й съвсем се намокриха, тя си сложи ръката отдолу, за да го спре, макар да съзнаваше, че е твърде късно. Топлата влага се стичаше по краката и госпожа Бидърсън започна да повтаря: „Боже мой, боже мой“, а някои от класа извърнаха главите си встрани, което беше също толкова зле, колкото и втренчените погледи на останалите, защото тя знаеше, че тази история ще се пръсне из целия град и всички ще научат, дори дядо й горе в небето ще узнае…

Сара закри глава с ръце и хукна към вратата, блъскайки я с рамо. Стъклото се разби и цъфна паяжина от пукнатини. Тя се втурна надолу по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и слепешката побягна по коридора към входа на училището, оставяйки по линолеума ивички и капчици от своя позор, подобно на частици от буквите, които отново я бяха победили.

Жената каза:

— Всичко, което трябва да се направи и държа на това.

Декан Катерин Ларъби беше петдесет и пет годишна и ако човек си присвиеше малко очите, приличаше на Маргарет Тачър. Прошарена коса, кръгло лице, набита фигура. Решителна челюст. Уморени, но строги очи. Хладина в ъгълчетата им, която Бил Корд сметна за постоянна, а не възникнала поради убийството. Тя не бе положила грима си добре и пудрата се бе насъбрала в гънките около устата и по челото й.

Той въздъхна дълбоко. Все още му се гадеше от друсащия полет на връщане от Сейнт Луис и още повече заради лудешкото шофиране от местното летище, за да успее за тази среща.

През прозореца на прохладния й кабинет Корд виждаше ясно квадратния вътрешен двор с грижливо подстригана трева, обграден от току-що разлистени дървета. По алеите и пътеките вървяха студенти; на Корд му се струваше, че те се движат със забавен ритъм. В спомените му от колежа сякаш всичко бе много по-трескаво. Той непрекъснато бързаше, втурваше се в клас запотен, неподготвен.

На прага се появи мъж, висок и набит чернокож.

— А — рече госпожа деканът, — детектив Корд. Уинтън Кресги, началник на университетската охрана. — Корд стисна мазолестата огромна ръка и трепна, когато скъпото сако на Кресги се отвори, разкривайки впечатляващия автоматичен пистолет.

Деканът гледаше Кресги, но когато заговори, сякаш се обръщаше към шестнайсетте хиляди родители на своите осем хиляди повереници.

— Трябва да го заловим този мъж. Непременно ще го заловим.

Корд каза:

— Бих желал да разпитам приятелите и преподавателите на Джени колкото се може по-скоро.

Късите пръсти на декана вече за трети път подреждаха една писалка.

— Разбира се — отвърна тя след миг. — Наложително ли е?

Корд извади пачка празни картончета.

— Искам да задам няколко предварителни въпроса. Тук имам неин адрес. Сградата Макренолдс. Така ли е?

— Точно така. Тя беше от ПНС — отвърна Кресги, а деканът се намръщи.

Корд започна да пише. Водеше си бележките с печатни главни букви, които с извитите си линии придаваха нещо ориенталско на неговия почерк.

— ПНС? Някакво студентско дружество ли е това?

— Не — обясни Кресги, — така се наричат самите колежани. Тези, които не членуват в никакви клубове. Означава Проклети Независими Студенти. — Деканът го загледа втренчено и Кресги добави: — Е, поне така говорят.

Деканът рече:

— Съществуват толкова проблеми.

— Моля? — запита Корд.

— Може да ни съдят — обясни тя. — Когато говорих с баща й снощи, той заяви, че може да съди университета. Казах му, че това не се е случило в района на университета.

— Така е — рече Кресги. — Имам предвид, че не е станало в университетското градче.

Корд изчака учтиво някой от тях да добави нещо и после продължи:

— Бих искал да получа списък на всички живущи, на всички служители, на помощния персонал и така нататък, в тази сграда…