Върху бюрото му имаше телефон с две линии, месингова лампа, бележник, настолен календар, отворен на сегашната седмица, снимка в рамка на привлекателна жена, седем снимки на деца, също в рамки и един лист хартия.
Листът, който Кресги притискаше с масивната си ръка, сякаш се боеше да не изхвърчи, съдържаше следните думи: Джени Гебън. Вторник, 10 ч. вечерта. Блакфут Понд. Общежитието Макренолдс. Любовници, студенти, преподаватели, кражба, изнасилване, друга причина? Сузан Биаготи? Под всичко това се мъдреше несръчна схема на университетския район, езерото и пътя около него. Кресги допря до ухото си края на сребърната си химикалка, която бе излъскал предишната вечер и огледа написаното.
Той начерта още няколко линии, задрасквайки едни думи и добавяйки други. Тъкмо рисуваше пунктирана линия от колежа до езерото, когато почукване на вратата го накара да подскочи. Докато секретарката му влезе в стаята, листът хартия бе смачкан и запратен в кошчето за боклук.
— Тя иска да те види — каза секретарката, хубава жена към края на трийсетте.
— Така ли.
Секретарката замълча и после добави:
— Тук си се покрил.
— Моля?
Тя рече:
— По-рано си мислех, че изразът е „прикривам се“. Както ако се прикриваш при стрелба от полицията или нещо подобно.
— От полицията ли? — попита Кресги.
— Но после разбрах, че се казвало „да се покрия“. Тоест да не те виждат.
— Всъщност не знам. Сега ли?
— Тя каза „сега“.
Кресги кимна. Отключи горното чекмедже и извади тъмносив полуавтоматичен пистолет „Торъс“, 9 мм. Провери дали има цял пълнител и пъхна оръжието в кобура на кръста си. Излезе от стаята с израз на непоколебима, почти театрална решителност, която секретарката забеляза, макар самият той да не съзнаваше това.
Ето как тя щеше да построи къщичката: ще намери малко земя — там, онази хубава поляна със златни и бели цветя, ей там отвъд прозореца, заобиколена от сребристозелени дървета. Тя виждаше от своята килия как високата трева се полюшва под лекия вятър като опашката на лениво коте. После тя ще повика своите приятели животните и…
— Сара, не чуваш ли?
Главата й рязко се извърна от прозореца и тя се срещна с втренчените погледи на трийсет и две деца и една учителка. Сара ахна стреснато и спря да диша. Сърцето й потръпна, а след това трескаво заби.
— Искам да те изпитам. Ела тук.
Сара седеше неподвижно и усещаше как топлината от лицето й се разлива по ръцете и гърдите й.
Госпожа Бидърсън се усмихна и лицето й бе благо като на Сарината баба. Госпожа Бидърсън много се усмихваше. Тя никога не повишаваше тон на Сара, никога не й крещеше, никога не я водеше за ръка в директорския кабинет, както правеше с момчетата, които драскаха по чиновете или се биеха. Госпожа Бидърсън винаги говореше на Сара с мек и кротък глас.
Сара я мразеше повече от всички на света.
— Хайде, Сара. Това е само упражнение. Няма да ти слагам оценка.
Момичето погледна към чина си. Там беше хапчето, което майка й бе дала. Но все още не бе дошло време да го пие.
— Хайде, Сара.
Сара се изправи, ръцете й бяха отпуснати встрани, твърде натежали, за да ги помръдне. Тя отиде до мястото на заколение и се обърна към класа. Почувства как усмивката на госпожа Бидърсън направо изгаря врата й. Погледна към дърветата зад прозореца. О, свободата на дърветата! Тя сякаш подушваше мириса на дървесната кора, чувстваше мъха сред бръшляна, виждаше вратата към тайния тунел в нейната къщичка.
Поглеждайки към лицата на съучениците си, тя зърна хилещата се Присила Уитлок, видя как Денис Морган подигравателно свива дебелите си устни, а Брад Мибок върти очи нагоре. Гръмогласен смях я шибна в лицето. Тя виждаше как към нея присмехулно сочат момчетата, как й се подиграват момичетата с дълъг червен маникюр и дрънчащи гривни, нейни връстнички, но с кръгли оформени гърди, с грим и високи токчета…
И госпожа Бидърсън, която виждаше само отегчените физиономии на своите ученици и чуваше единствено скимтенето на Сара, каза:
— Сара, твоята дума е „обяснявам“.
Звуците изплющяха по Сара като силен шамар. Баща й бе помогнал за тази дума. Но тя знаеше, че тук има няколко букви, които я затрудняваха. Тя започна да плаче.
— Правила си това преди — говореше усмихнатата госпожа Бидърсън с нейния мек, лъжлив, подправен, змийски глас. — Ти не се стараеш, Сара. Всички ние трябва да се стараем. — Госпожа Бидърсън докосна розовата брошка на деколтето си. — „Обяснявам“ е в списъка за домашно. Учила ли си по списъка?
Читать дальше