Джеффри Дивер - Урокът от нейната смърт

Тя е потресена и ужасена от смисъла. Недоверчива към думите, Сара решава, че сигурно грешно ги е прочела. Прави нов опит и разбира, о, не, всичко вярно е прочела.

Първата й мисъл е, че тя никога не би могла да стори това, което подсказват разкривените печатни букви.

Но поглеждайки наоколо към гъстата гора, където се е крила толкова често след бягства от училище, гората, в която се чувства повече у дома, отколкото в собствената си стая, страхът постепенно изчезва.

И накрая се превръща в радостно очакване.

Сара се изправя на крака, докато си мисли, че част от написаното в бележката е съвсем вярно. Наистина на нея друго не й остава.

Шерифската служба на Ню Лебънън представляваше малка сграда. Имаше четири самостоятелни канцеларии — за шерифа, за детективите Корд и Слоукъм и за Ема, която беше радиодиспечер и секретарка. В централното помещение се намираха осем сиви стандартни бюра за полицаите. Дълъг коридор встрани водеше към двете арестантски килии. На стената имаше рафт с три пушки и пет черни автомата AR-15s. Стаята бе пълна с неизчетени и незаведени в архива писмени материали, типично за полицейската служба в кое да е друго малко градче в страната.

Джим Слоукъм, току-що завърнал се от езерото, вдигна поглед от бюрото си, където се бе отпуснал на разнебитения стол и четеше „Реджистър“. Шерифът Стив Рибън се бе изправил над него. Рибън, масивен и с червеникав загар от слънцето като на печена сьомга, шляпаше мощното си бедро с книга. Какво ли пък иска Начетеният рибар сега? Слоукъм вдигна вежди.

— Дяволска работа. — Той вдигна вестника подобно на стоппалка. Беше сгънат на материала за убийството на Гебън.

Рибън наклони глава, искайки да каже, да, да, прочетох го.

— Я ела в моята бърлога, Джим.

Слоукъм последва шерифа в петте крачки до неговата стая. Рибън седна, Слоукъм остана прав до вратата.

Колко хитро, просто си сменихме местата.

— Тук ли е Бил? — попита Рибън.

— Сутринта отлетя до Сейнт Луис да говори с бащата на момичето…

— Какво е направил?

— Отлетя до Сейнт Луис. Да говори с бащата на…

Рибън каза:

— Момичето, дето беше убито? Това ли момиче? За какво го е направил? Да не си мисли, че сме зарити с купища пари?

Слоукъм реши да не отговаря вместо Бил и само рече:

— Той каза, че иска всички да се съберем заради случая. Май беше в четири.

— Не бива да пръскаме пари, известно му е това, надявам се. Но както и да е, искаше ми се да пообсъдя нещо с тебе. Това убийство доста ме безпокои. Не било грабеж, доколкото разбрах.

— Тъй изглежда.

— Забелязах, че има нещо общо между станалото и други два случая, за които съм чел. Хрумна ми, че може да имаме проблем с култов убиец.

— Култов убиец ли? — предпазливо попита Слоукъм.

Книгата се стовари върху бюрото. С меки корици, раздърпана от четене във вана или в хамак. „Жестоки ритуали“. На корицата имаше три черно-бели фотографии на хубави момичета върху цветна снимка на опръскана с кръв колода карти.

— К’во е пък туй? — Слоукъм я вдигна.

— Искам да я прочетеш. Искам да поразмислиш над нея. Това е за оня сатанист в Аризона преди две години. Истинска история. Има много сходства между това, което се е случило тук, и онзи тип.

Слоукъм прелисти илюстрациите на местопрестъпленията.

— Нима мислиш, че е същият?

— Не, онзи са го хванали. Излежава доживотна присъда в Темпъл, но има… сходства. — Рибън провлачи думата. — Доста ужасно.

— Дявол да го вземе, били са хубавки. — Слоукъм се втренчи в абитуриентските снимки на жертвите.

Рибън разсеяно поглади с ръка черната си полиестерна вратовръзка и тихо каза:

— Това, което искам от тебе, е да отидеш в Хигинс. Щатската полиция там разполага с отдел по психология. Разгледай проблема заедно с тях.

— Така ли смяташ? — Слоукъм прочете откъс, в който авторът описваше какво е сторил аризонският убиец с една студентка. Неохотно откъсна поглед от книгата и рече: — Ще кажа на Бил.

— Не, няма нужда. Просто се обади на момчетата в Хигинс и си уговори среща.

Слоукъм се ухили.

— Дадено. Няма да летя.

— Какво?

— Няма да летя дотам.

— Че защо?… О, да, да. — Шерифът добави: — Тази история трябва непременно да се разчуе.

— Как така?

— Ами трябва да сме сигурни, че момичетата в града са били предупредени — рече Рибън.

— Това няма ли донякъде да ни обърка нещата?

— Наш дълг е да опазваме живота на хората.

Слоукъм отново запрелисти страниците. Рибън се наклони напред и почука по книгата.