Осъзнаването, че нито боговете, нито техните близки ще ги благословят, се потвърждава сякаш свише, когато Биляна намира в гардероба си, навътре между дрехите, три въгленчета усукани в червено парцалче.
Тогава светът за нея умалява, свива се до безразличие.
Става неприлично някак, според родителите й, да е неомъжена. И следвайки логиката на простичкия човешки живот, тя среща Слави. И той, като Имад зачестява в кафенето, и той я следи между масите. Нещо, нещо в очите, тя припознава, заради сходното топло кафяво… може би, заради годините, през които тя продължава да чака вест от Имад. Заради мисълта, че той вече е създал семейство, тя скланя. Пък и заради дете, което ще замести несъстоялото се случване.
В очите на сина си, тя пак намира топлина, която й напомня за Имад…
Писателят я прекъсна:
— Тук вече много внимателно, за да не звучиш тривиално, като в сантиментален роман от преди два века, много прецизно, пестеливо даже…
— Да… ще прецизирам — съгласи се Мая и продължи. — Малко след като заживяват заедно, Биляна заварва Слави да рови из вещите й.
Седнал на пода, заобиколен от разпиляни листи и снимки, почернял от яд и ревност, той чете нейните писма от Имад. Без всякакво притеснение й цитира: „И не забравяй на празника на боядисаните яйца да изядеш три заради мен.“ Биляна се смръзва от възмущение, когато с театрален жест Слави хваща снимка на Имад във военна униформа, обръща я и ехидно чете на глас: „Душата ми е стон, душата ми е зов… И ето аз ви думам: има ад и мъка — и в мъката любов!“.
От този миг нататък тя изпитва към него само презрение, а той търси начина да й отмъсти…
Писателят се намеси:
— Още нещо, внимавай с драматизма, нека не е пресилено, героинята е достатъчно, как да кажа, истинска, затова рисувай, не обяснявай! И после, как ще свърши историята?
— Ами… как… с неприличната си хубост, става малко неудобно за омъжена жена да прислужва на чуждите хора. Биляна напуска работа и се отдава на семейните грижи и на сина си. А Слави се стяга за гурбет по Европата, но преди да тръгне я предупреждава: „Ако се разкрачиш пред някого и разбера, ще те убия!“ От жребия житейски той е получил Биляна и детето и ако можеше би ги заключил, като имане, зад сто ключалки. Неговата душевна химия е лишена от сложност и се състои само от едно вещество, което даже няма формула, а е нагон да притежава близките си. По чужбина мисълта му разточителства само за Биляна — дали не е намерила някой „оправяч“, къде ли е сега, кой я е прикоткал.
Черното недоверие и съмнение съвсем го събаря докато скитори по Европа. Поработил тук-там за няколко месеца, покривен и съсипан от тежка работа, Слави се връща и пак завърта геврека на таксиметъра.
Писателят се обади:
— Не се усеща вече къде е интригата?
— Ето, ето… сега — каза Мая. — Тъкмо с таксито той се запознава с един арабин от Кувейт, който няколко години подред бяга от непоносимите летни жеги в страната си, тук на по-хладно.
Сприятеляват се, запознава го с Биляна, даже го поканва следващото лято да отседне у тях. И това лято идва. Те отиват на летището, чакалнята е пълна с посрещачи. Намират две места, с гръб един към друг и сядат. Подранили са, ще чакат. Тогава Биляна се замисля за последния път, когато е била там преди десетина години и е изпращала Имад. Тя си спомня…
Мая се вълнуваше, стана и се заразхожда из стаята.
— Междувременно Слави й говори, така с гръб. Като за начало й подхвърля: „Да не чакаш онова пилотче да се появи отнякъде.“
Биляна не му отговаря, а потъва в спомените си. Имад и казваше:
„Биле“, а тя го бе попитала — „Знаеш ли какво е биле? — Не е ли бпиленце?“, като се старае да произнесе „п“, вместо „б“. Тогава тя му обяснява, че „биле“ е билка лековита, омайниче, а той и отговаря, че без да знае, това е искал да каже, че е „биле“ за него. В този миг тя чува някъде отдалеч: „Ти нали си си изживяла голямата любов?“, въпросът иде откъм гърба й. Машинално отговаря „Да“ и поглежда към вратата през която… и пак дочува: „Можеш да бъдеш по-мила и благосклонна към…“
Писателят изумен се понадигна от креслото:
— Чакай, чакай, накъде влечеш? Какво се опитва Слави да й каже?
Мая продължаваше да крачи нервно из стаята.
— Слави я пита: „Ти разбираш ли какво ти говоря?“ А тя, като от друг свят му отговаря: „Да, мисля че те разбирам.“ Поглежда тоя път ръката си — празна, а последния път пръстите й са били вплетени…
Писателят отново се опита да я прекъсне:
Читать дальше