Орсън Кард - Играта на Ендър

— Именно от това се страхувах, Ракъм. Ти го претовари. Някои от онези по-малки предни постове можеха да почакат и за по-късно. Можеше да му дадеш няколко дни да си почине.

— И ти ли, Граф? И ти ли се опитваш да решиш как съм могъл да постъпя по-добре? Ти нямаш представа какво щеше да се случи, ако не бях го претоварил. Никой не знае. Направих го както намерих за добре и успях. Най-важното е, че успях. Запомни това оправдание, Граф. Може и на теб да ти се наложи да го използваш.

— Извинявай.

— Сам виждам какво съм му причинил. Полковник Лики твърди, че е твърде възможно травмата да му остане за цял живот, но аз не вярвам да е така. Той е прекалено силен. Победата означаваше много за него и той победи.

— Не ми разказвай колко е силен. Детето е едва на единайсет години. Дай му малко почивка, Ракъм. Тук все още е спокойно. Можем да поставим пред вратата му пост.

— Или да го поставим пред друга врата и да се преструваме, че е неговата.

— Все едно кое от двете.

Те си тръгнаха. Ендър отново заспа.

Времето минаваше, без да докосне Ендър, освен когато за миг отваряше очи. Веднъж се събуди за няколко минути — нещо притискаше ръката му и с тъпа постоянна болка я дърпаше надолу. Пресегна се и го докосна — беше игла, която влизаше във вената му. Опита се да я издърпа, но беше залепена с лейкопласт, а и той бе прекалено слаб. Друг път се събуди в мрак и чу как някакви хора край него мърморят и проклинат. Ушите му пищяха от страхотния шум, който го беше събудил, но нямаше спомен какъв бе този шум.

— Запалете лампите! — провикна се някой. Следващия път, когато се събуди, му се стори, че наблизо някой тихичко плаче.

Може би бе минал един-единствен ден, може би седмица, а ако се съди по сънищата му, може и да са били месеци. Като че ли повтаряше целия си живот насън. Отново трябваше да мине през Питието на Великана, край децата-вълци, преживявайки най-различни видове смърт и непрекъснати убийства. В гората чу глас, който му пошепна: „За да стигнеш до Края на света, трябва да убиеш децата.“ И се опита да отговори: „Никога не съм искал да убивам някого. Никой не ме е питал дали искам да убивам някого.“ Но гората му се присмя. И когато скачаше от скалата в Края на света, ту го поемаше облак, ту самолет, който го отнасяше на удобна позиция близо до повърхността на планетата на бъгерите, за да може да наблюдава отново и отново смъртоносната експлозия, причинена от „г-н Доктора“. После го приближаваше все повече и повече, докато накрая вече виждаше как се пръсват отделни бъгери, как се превръщат в светлинно петно и се смаляват до купчинка прах. Следваше Царицата, заобиколена от малки дечица, само че Царицата бе неговата майка, а дечицата бяха Валънтайн и всички други деца, които бе познавал във Военното училище. Едно от тях имаше лицето на Бонсо — лежеше там, от очите и носа му течеше кръв, и му казваше: „Ти нямаш чест.“ Сънят винаги свършваше с огледалото или с воден басейн, или с металната повърхност на кораб, нещо, което можеше да отразява образа му. В началото лицето му бе винаги това на Питър, с окървавената уста, от която стърчеше змийската опашка. Не след дълго обаче лицето бе вече неговото — старо и тъжно, с очи, които тъгуваха за милиард милиарди убийства, но все пак бяха неговите очи и той бе доволен от това.

Това бе светът, който Ендър преброди за няколко човешки живота по време на петдневната война на Лигата.

Когато отново се събуди, лежеше в мрак. В далечината дочуваше тътените на експлозиите. Заслуша се в тях. После дочу тихи стъпки.

Той се обърна и протегна светкавично ръка, за да улови онзи, който се прокрадваше край него. И, разбира се, улови някого за дрехата и го придърпа към коленете си, готов да го убие, ако потрябва.

— Ендър, аз съм, аз съм.

Този глас му бе познат. Дойде от паметта му, сякаш бе отпреди милион години.

— Алей!

— Селям, дребосък! Какво се опитваше да ми направиш, да ме убиваш ли?

— Да. Защото си помислих, че ти се каниш да ме убиваш.

— Гледах да не те събудя. Е, поне ти е останал някакъв инстинкт за самосъхранение. Защото, ако човек слуша приказките на Мейзър, ще си помисли, че вече не живееш, а вегетираш.

— Старая се. Какъв е този тътен?

— Тук се води война. Нашият сектор е затъмнен, за да ни осигури безопасност.

Ендър направи опит да се оттласне с крака, за да седне. Не успя. Главата го болеше ужасно. Потръпна от болка.

— Не ставай, Ендър. Всичко е наред. Изглежда, че ние ще спечелим. Не всички хора от Варшавския договор последваха Полемарха. Много от тях преминаха на наша страна, когато Стратегосът им съобщи, че си останал верен на МФ.