Орсън Кард - Играта на Ендър

— От време на време ми запазвай билет за някой мач, става ли?

— Ти всъщност няма да останеш тук и да се пенсионираш, нали?

— Не.

— Ше постъпиш в Хегемонството, нали?

— Аз съм новият министър на колонизацията.

— Значи все пак ще я осъществяват?

— Веднага щом получим докладите за колониите на бъгерите. Искам да кажа, че тези колонии са една реалност: земите са разработени, има жилища и промишленост, а всички бъгери са вече мъртви. Много е удобно. Ще премахнем законите за ограничаване на раждаемостта.

— Които всеки ненавижда…

— И всички тези третаци, четвъртаци и петаци ще се качат на междузвездните кораби и ще се отправят към светове познати и непознати.

— Хората наистина ли ще тръгнат?

— Хората винаги тръгват. Винаги. Винаги вярват, че в новия свят ще могат да заживеят по-добре, отколкото в стария.

— И може да са прави, по дяволите.

В началото Ендър вярваше, че ще го върнат на Земята веднага щом положението се успокои. Но положението се успокои, цяла година бе все така спокойно, а на него му бе вече станало ясно, че изобщо няма да го върнат у дома, че бе много по-полезен като име и легенда, отколкото като човек от плът и кръв.

След това започна и делото на военния съд за престъпленията на полковник Граф. Адмирал Чамраджнагар се опита да попречи на Ендър да гледа процеса, но не успя. Ендър също бе произведен в чин адмирал и това бе един от редките случаи, когато отстоя привилегиите, осигурявани от ранга му. Ето така изгледа видеофилмите с двубоите със Стилсън и Бонсо, гледаше, когато показваха фотографиите на труповете им, и изслуша споровете на психолозите и адвокатите за това, дали става въпрос за предумишлено убийство, или за самозащита. Ендър си имаше свое собствено мнение, но никой не го попита за него. По време на процеса самият Ендър бе подложен на атака. Обвинението бе достатъчно умно, за да го обвини директно, но имаше и опити да бъде изкаран болен, извратен и престъпно луд.

— Няма значение — каза Мейзър Ракъм. — Политиците се страхуват от теб, но все още не могат да разрушат репутацията ти. Това ще се случи едва след трийсет години, когато попаднеш в ръцете на историците.

Ендър нехаеше за репутацията си. Той изгледа невъзмутимо видеоматериалите, но те всъщност го развеселиха. В битката убих десет милиарда бъгери, живи и умни колкото всеки човек, и тези бъгери дори не бяха започнали трето нападение срещу нас, но никой и не помисля да нарече това престъпление.

Всички тези престъпления му тежаха на съвестта и смъртта на Стилсън и Бонсо не бе нито по-тежка, нито по-лека от останалите.

И така, понесъл своя товар, той прекара в очакване празните месеци, докато светът, който бе спасил, решаваше дали Ендър може да се прибере у дома.

Приятелите му един по един го изоставяха и се връщаха у дома при семействата си, където в родните им градове ги посрещаха като герои. Ендър гледаше видеозаписите от завръщането им и се трогваше, когато те отделяха много от времето си, за да хвалят Ендър Уигин, който, както казваха те, ги бе научил на всичко и ги бе повел към победата. Но дори и да се застъпваха за него и молеха да му бъде разрешено да се върне у дома, думите им биваха цензурирани и никой не чуваше апела им.

През това време единствената работа на Ерос бе да се разчиства след кръвопролитната война на Лигата и да се получават докладите на междузвездните кораби, бившите военни кораби, които сега изследваха колониите на бъгерите.

Но сега Ерос бе по-оживен от всякога, по-многолюден от когато и да било през войната, тъй като колонистите бяха докарвани тук, за да се подготвят за своите пътешествия до обезлюдените светове на бъгерите. Ендър участваше в работата дотолкова, доколкото го допускаха, но на никого и през ум не му минаваше, че това дванайсетгодишно момче може да се окаже полезно както по време на война, така и по време на мир. Но той бе търпелив към склонността им да се правят, че не го забелязват, и се научи да прави предложенията си и да предлага плановете си посредством неколцина възрастни, които се вслушваха в думите му, като им позволяваше да ги представят като свои собствени идеи. Той се интересуваше не дали ще му се признае заслугата, а дали работата ще бъде свършена.

Единственото нещо, с което не успя да свикне, бе обожанието на колонистите. Той се научи да избягва тунелите, където те живееха, защото винаги го познаваха — светът бе запомнил лицето му, — а след това започваха да пищят и да крещят, и да го прегръщат, и да го поздравяват, и да му показват децата, наречени на негово име, и да му разказват колко бил млад, толкова млад, че това направо разбило сърцето им, и как не го обвиняват за никое от тези убийства, защото грешката не била негова, и че той просто бил само едно дете… и…