Орсън Кард - Играта на Ендър

— Спах непробудно.

— Значи е излъгал. Надявам се, че не си подготвял предателство насън. Някои от руснаците, които пристигнаха, ни разказаха, че когато Полемаркът им заповядал да те намерят и убият, те едва не убили него. Каквито и да са чувствата им към другите хора, Ендър, те те обичат. Целият свят е наблюдавал нашите битки. Денонощно са ги предавали. Гледах някои от видеофилмите. Озвучени с твоя глас. Нищо не е изрязано от цензурата. Много ги бива. Сигурно те очаква блестяща кариера във видеобизнеса.

— Едва ли — отвърна Ендър.

— Пошегувах се. Ей, не е за вярване, нали? Спечелихме войната. Толкова бързахме да пораснем, за да можем да се бием в нея, а всъщност точно ние я изнесохме на плещите си. Искам да кажа, че ние сме все още деца, Ендър. А именно ние я спечелихме. — Алей се засмя. — Искам да кажа, ти я спечели. Беше невероятен. Умът не ми стигаше как ще ни изведеш от последната ситуация. Но ни изведе. Много те биваше.

Ендър забеляза, че той говори за него в минало време. Много ме биваше.

— А сега как съм, Алей?

— Все още много те бива.

— За какво?

— За… всичко. Най-малко милион войници ще те последват до края на вселената.

— Аз не искам да ходя до края на вселената.

— Тогава къде искаш да отидеш? Пак ще те последват.

Искам да си отида у дома, рече си мислено Ендър, но не знам къде е това. Тътенът утихна.

— Я чуй! — каза Алей.

Те се заслушаха. Вратата се отвори. Някой застана на прага. Някакъв дребосък.

— Свърши се — каза той. Беше Бийн. И сякаш, за да докажат това, лампите светнаха.

— Здрасти, Бийн — рече Ендър.

— Здрасти, Ендър.

След него влезе Петра и Динк, който я държеше за ръка. Те се приближиха до леглото на Ендър.

— Ей, героят се е събудил — рече Динк.

— Кой победи? — попита Ендър.

— Ние победихме, Ендър — отвърна Бийн. — И ти беше с нас.

— Той не е чак толкова откачил, Бийн. Имаше предвид кой победи току-що. — Петра взе ръката на Ендър в своята. — На Земята имаше временно прекратяване на огъня. Преговорите продължиха цели няколко дни. Най-сетне се споразумяха да приемат Плана Лок.

— Той не знае нищо за Плана Лок…

— Много е сложен, но накратко смисълът му е, че МФ продължава да съществува, но без участието на Варшавския договор. Ето защо десантчиците на Варшавския договор се прибират у дома. Според мен Русия е приела този план за примирие само защото там в момента има бунт на славяните-крепостници. Всеки си има неприятности. Тук загинаха около петстотин човека, но на Земята е било доста по-страшно.

— Хегемонът си е подал оставката — съобщи Динк. — На Земята направо са полудели. Да правят каквото искат.

— Ти добре ли си? — попита го Петра, като го докосна с длан по главата. — Толкова ни изплаши. Казаха, че си откачил, но ние им отговорихме, че те са откачили.

— Откачил съм — рече Ендър, — но мисля, че вече съм добре.

— Кога разбра това? — попита Алей.

— Когато си помислих, че се каниш да ме убиеш, и реших да те убия първо аз. Предполагам, че съм убиец до мозъка на костите си. Но по-скоро бих предпочел да съм жив, отколкото мъртъв.

Те се засмяха и се съгласиха с него. После Ендър заплака и прегърна Бийн и Петра, които се намираха най-близо до него.

— Липсвахте ми — каза той. — Отчаяно много исках да ви видя.

— И ни видя доста отчайващи — отвърна Петра. Тя го целуна по бузата.

— Видях ви великолепни — рече Ендър. — Най-много преуморих онези, на които разчитах най-много. Лошо планиране от моя страна.

— Сега вече всички сме добре — обади се Динк. — Не ни се е случило нищо лошо, което тези пет дни страхове в затъмнените помещения да не са успели да излекуват.

— Повече не се налага да ви бъда командир, нали? — попита Ендър. — Вече не искам да командвам никого.

— Вече не е нужно да командваш никого — рече Динк, — но ти завинаги си оставаш наш командир.

После всички помълчаха малко.

— И така, какво ще правим сега? — попита Алей. — Войната с бъгерите свърши, както и войната на Земята, а дори и тукашната война. Какво ще правим сега?

— Нали сме деца — отговори Петра. — Сигурно ще ни накарат да ходим на училище. Законът е такъв. До навършване на седемнайсеттодишна възраст трябва задължително да ходиш на училище.

При тези й думи всички се засмяха. И се смяха, докато по бузите им се затъркаляха сълзи.

Езерото бе притихнало, не лъхваше ветрец. Двамата мъже седяха на столове върху понтона. Към него бе привързан малък дървен сал. Граф подпъхна крак под въжето и придърпа сала, после пак го остави да се отдалечи и отново го придърпа.