Майкъл Конъли - Трафик

— Извинявайте, не знам името ви. Заместник-началникът просто ми даде адреса и каза да тръгвам.

Тя се усмихна на неудобното положение, в което бе изпаднал.

— Казвам се Силвия.

Той кимна.

— Силвия. Ъмм, да не би случайно да подушвам кафе?

— Да. Ще пиете ли една чашка?

— Би било чудесно, ако не ви затруднява много.

— Съвсем не.

Тя стана и когато мина пред него, колебанията му изчезнаха.

— Слушайте, съжалявам. Може би трябва да си вървя. Имате много неща, които да обмислите, а аз се натрапвам. Ще…

— Моля ви, останете. Ще ми е приятно да се възползвам от компанията ви.

Тя не изчака отговора му. Откъм огъня се чу пукане. Той я наблюдаваше как отива към кухнята. Изчака малко, огледа отново стаята и се отправи към вратата на кухнята, откъдето идваше светлина.

— Пия го черно.

— Разбира се. Вие сте ченге.

— Като че ли не ги обичате много. Ченгетата.

— Е, да кажем просто, че репутацията им не е много добра за мен.

Жената беше с гръб към него. Тя сложи две чаши на плота и наля кафе от стъклена кана. Хари се облегна на касата на вратата до хладилника. Не беше сигурен какво да каже, дали да продължи делово или не.

— Хубав дом имате.

— Не. Хубава къща, но не и дом. Продаваме я. Май вече трябва да казвам „продавам я“.

Тя още не се беше обърнала.

— Знаете, че не можете да се вините, каквото и да е направил той. — Казаното бе незадоволително и той го съзнаваше.

— На думи е лесно.

— Така е.

Последва дълго мълчание, преди Бош да реши да довърши започнатото.

— Имаше бележка.

Тя замря, ала все пак не се обърна.

— „Разбрах какъв съм.“ Това е всичко, което пишеше.

Силвия мълчеше. Едната чаша все още бе празна.

— Това говори ли ви нещо?

Тя най-после се обърна към него. На ярката светлина в кухнята той видя солените следи, които сълзите бяха оставили по лицето й. Това го накара да се почувства не на място. Като някакво нищожество, безсилен да й помогне.

— Не зная. Мъжът ми… Той бе завладян от миналото.

— Тоест?

— Той просто… Винаги се връщаше назад. Обичаше миналото повече от настоящето или от надеждата за бъдещето. Обичаше да се връща към времето, в което е израствал. Обичаше… Не можеше да се откъсне от миналото.

Бош наблюдаваше как сълзите се стичат в бръчките под очите й. Тя се обърна към плота и доля кафето.

— Какво е станало с него? — попита той.

— Какво става с всеки? — Известно време след това мълча, после продължи: — Не зная. Искаше да се върне назад. Липсваше му нещо от миналото.

„На всеки му липсва миналото — помисли си Бош. — Понякога то те тегли по-силно от бъдещето.“

Тя избърса очи с кърпичка, обърна се и му подаде едната чаша. Преди да каже нещо, той отпи от нея.

— Веднъж ми каза, че е живял в замък — обади се тя. — Поне така го нарече.

— В Калексико ли? — попита Хари.

— Да, но е било за кратко. Не зная какво се е случило. Никога не ми е разказвал много за тази част от живота си. Става въпрос за баща му. В един момент баща му вече не го е искал. Той и майка му трябвало да напуснат Калексико — замъка, или каквото там е било — и тя го отвела със себе си оттатък границата. Обичаше да казва, че е от Калексико, ала всъщност е израснал в Мексикали. Не знам дали някога сте били там.

— Само съм минавал, но никога не съм спирал.

— Това е основното. Хората не спират. Той обаче е отраснал там.

Тя спря и Бош я изчака. Бе забила поглед в кафето си — привлекателна жена, на която като че ли й бе омръзнало всичко. Още не беше осъзнала, че освен край за нея това бе и едно начало.

— Това бе нещо, което той никога не успя да преодолее. Фактът, че са го изоставили. Често се връщаше в Калексико. Не бях с него, но знаех, че ходи там. Сам. Смятам, че наблюдаваше баща си. Може би си е представял какво можеше да бъде. Не зная. Пазеше снимки от детството си. Понякога нощем, когато мислеше, че спя, той ги изваждаше и ги разглеждаше.

— Баща му още ли е жив?

— Не зная. Рядко говореше за баща си, а когато го правеше, казваше, че е мъртъв. Обаче не зная дали метафорично или наистина. За Кал той беше мъртъв. Само това имаше значение. За него въпросът бе много личен. След всичките тези години още изживяваше изгонването. Не успях да го накарам да говори за това. Или ако го правеше, само лъжеше, че старецът не означавал нищо за него и че не го е грижа. Ала не беше така. Познавах го. Трябва да призная, че след известно време, след години, спрях да се мъча да разговарям с него за това. А и той никога не повдигна въпроса. Просто ходеше дотам… Понякога през почивните дни, понякога за един ден. Когато се връщаше, не казваше нищо.