Майкъл Конъли - Последният койот

— Заяви, че процентът ни на разкриваемост ще скочи с шест пункта — тъкмо казваше Едгар. — Направо сияеше от радост! А оня задръстеняк, новият ми партньор, почти пускаше искри от доволство, че е успял да ощастливи големия бос!

— Хайде да приключим с тази тема, а?

— Прав си… С какво друго се занимаваш в момента, като изключим бройкането на колите по магистралата? Сигурно си се скапал от скука.

— Нищо подобно — засъчинява Бош. — Миналата седмица поправих верандата. През тази ще…

— Слушай, Хари, само пилееш време и средства. Общинските инспектори ще те спипат и ще те изритат оттам, а после ще смелят къщата с машините си и ще ти връчат сметката. В крайна сметка и верандата, и къщата ще напълнят някой боклукчийски камион.

— Наех адвокат.

— Е, и?

— Не знам… Искам да обжалвам червената лента. Специалист е по недвижима собственост и твърди, че щял да оправи положението.

— Дай Боже. Но според мен все пак трябва да сринеш онази съборетина и да я построиш отново.

— Още не съм спечелил от тотото.

— Дават заеми за случаи на природни бедствия. Можеш да теглиш и да…

— Вече подадох молба, Джери, но къщата ми харесва такава, каквато е.

— Е, надявам се, че адвокатът ти не е въздух под налягане и ще успее. Трябва да бягам. Бърнс ме чака в „Спри за малко“ да му дръннем по едно, преди да се приберем.

Полицейският бар „Спри за малко“ бе мрачна дупка, намираща се до академията и стадион „Доджър“. Когато Бош бе там за последен път, по стените все още висяха плакати с текст: „Подкрепям шерифа Гейтс.“ За по-голяма част от полицаите Гейтс вече бе угасващ въглен от миналото, но в „Спри за малко“ се отбиваха старите пушки от управлението, а те обичаха спомените.

— Приятно прекарване, Джери.

— Доскоро, човече. И умната.

Бош се облегна на плота и допи бирата си. Реши, че обаждането на Едгар бе мъдро маскиран ход: бившият му партньор показваше на чия страна застава — за него Бош бе вече бита карта. „Е, няма как — помисли Бош с тъга. — Трябва да мисли за собствените си интереси, за да оцелее…“ Не му се сърдеше.

Взря се в отражението си в стъклената вратичка на фурната. Образът бе мътен, но успя да различи очите и линията на брадата си. На четиридесет и четири години беше, но изглеждаше по-възрастен. Кестенявата му коса все още бе буйна и къдрава, но и в нея, и в мустаците му се бяха появили вече първите бели косми. Тъмнокафявите му очи изглеждаха изнурени и изхабени, а кожата му имаше нездравия блед тен на нощен пазач. Запазил бе стегнатата си фигура, но дрехите му висяха по него като купени на разпродажба на старо в центъра или като на човек, прекарал дълго и изтощително боледуване.

Откъсна поглед от неясния си образ и извади втора бира от хладилника. Когато излезе на верандата, небето бе обагрено в пастелните тонове на предвечерния сумрак. Скоро щеше да се стъмни напълно, но и сега магистралата в подножието се беше превърнала в искряща река от движещи се светлини.

Загледа се замислено в обичайния за делник непрекъснат поток от коли: хората се връщаха от работа. В мислите си видя града като беззащитен мравуняк: някой или някоя неведома сила пак ще го срита… магистралата ще се сгромоляса… къщите ще се срутят… А мравките пак ще ги възстановят и пак ще заемат мястото си в колоната.

Нещо го човъркаше, но не знаеше какво. В главата му кръжаха безразборно откъслечни мисли, сплитаха се и се разплитаха, объркваха го. Заобмисля казаното от Едгар и разговора с доктор Хинойъс. Имаше някаква връзка между тях, която упорито му бягаше.

Довърши бирата, отпусна се в един от шезлонгите на верандата и вдигна крака на парапета. И мозъкът, и тялото му плачеха за отдих. Погледна небето: облаците се бяха оцветили в оранжево от светлината на залязващото слънце и напомняха бавно движеща се разтопена лава.

Преди да задреме, от огъня на лавата изплува ясна мисъл: „Или всеки е от значение, или никой няма значение“…

И в последния миг яснота преди сънят да го приюти, той откри търсената връзка и разбра в какво се състои мисията му.

Сутринта се облече, без да мине под душа, за да може да започне веднага работа по къщата и да изличи снощните разсъждения чрез пот и концентрация.

Навлече стари дънки с петна от лак за дърво, улови отражението си в напуканото огледало над бюрото и забеляза, че беше облякъл тениската наопаки. Огледалото прилежно отразяваше мотото на отдел „Убийства“:

Ние бдим над съня би.