Майкъл Конъли - Последният койот

Надписът трябваше да е на гърба му. Свали тениската, обърна я и пак я облече. Сега от огледалото се взираше в него изображение на детективска значка отляво със ситни букви под нея: „ПУЛА — отдел «Убийства»“.

Свари си кафе, взе каничката и чашата и излезе на верандата. После измъкна кутията с инструменти и новата врата за спалнята от магазина за строителни материали. Когато бе окончателно готов, напълни чашата с димящо кафе, седна на подставката за крака на един от столовете и изправи вратата с широката страна нагоре.

Предишната се бе пропукала при пантите по време на земетресението. Преди няколко дни се бе опитал да закачи новата, но тя не пасваше на рамката. Трябваше да свали не повече от половин сантиметър откъм отварящата се страна, за да я напасне. Задвижи рендето напред и назад по ръба, фините изрезки се къдреха и ронеха настрани. От време на време спираше и прекарваше длан по рендосвания ръб. Обичаше да вижда, да усеща резултата от усилията си. Много малко дейности в живота го даряваха с това удоволствие.

Но не успя да се съсредоточи напълно. Ритъмът на работата над вратата често бе нарушаван от мисълта, с която заспа: „Или всеки е от значение, или никой няма значение.“ Заявил го бе и на Хинойъс като ръководно правило в живота си. Но наистина ли бе така? Какъв е смисълът на тази фраза за него самия? Дали тя не бе просто лозунг като изписания на гърба на тениската му? Или бе нещо изключително важно за него, по което равняваше живота си? Тези въпроси се преплитаха с откъслеци от снощния разговор с Едгар. И с още нещо, затикано в най-тъмното кътче на душата му, но вечно, неотменно присъствие, очакващо търпеливо своя миг, за да изплува на повърхността…

Отмести рендето от ръба на вратата и пак прокара длан по повърхността. Сметна, че е готова, и я внесе вътре. Там заглади добре ръбовете с фина шкурка върху работното платнище, постлано на пода в дневната, за да събира стърготините. Не спря, докато ръбът на вратата не стана съвършено гладък.

Подпря я вертикално на дървена подпора, напасна я в пантите, пусна жилата надолу. Помогна с чука и те послушно легнаха на място. Смазал бе предварително пантите и жилата — сега вратата на спалнята се отваряше и затваряше почти безшумно. Но най-важното бе, че тя най-сетне пасваше добре на отвора. Отвори и затвори вратата няколко пъти, за да се наслади на постигнатото.

Радостта от успеха помръкна бързо: завърши задачата и веднага загуби напълно контрола над мислите си. Излезе на верандата, за да смете стърготините, вслушай в ясния им упорит шепот.

Доктор Хинойъс бе препоръчала да се занимава активно с нещо. Знаеше какво ще направи. Имаше едно старо, неизпълнено задължение, което чакаше от години. Настъпил бе моментът да се обърне с лице към него.

Облегна метлата на стената и влезе в къщата, за да се приготви.

Архивите на полицейското управление на Лос Анджелис и управлението на Отдела за помощ от въздуха се намираха на улица „Рамирес“ в централната част на града, близо до Паркър Сентър. Бош се появи на портала костюмиран и с вратовръзка малко преди единайсет. Показа служебната си карта през прозореца на колата и веднага бе допуснат вътре. Когато го отстраниха от службата, отначало му отнеха и нея заедно със значката и личното оръжие. После я върнаха, за да има достъп до офисите на Отдела за поведенческа психология и кабинета на доктор Кармен Хинойъс.

Паркира и се запъти към боядисаната в бежово сграда на архива, съхраняващ цялата градска история на насилието. Разпрострялата се на цял декар постройка помещаваше досиетата на всички случаи в юрисдикцията на управлението, разкрити и неразкрити. Тук се съхраняваха папките с документите по всички неразрешени загадки, осъдени на забвение.

Цивилна служителка товареше обемисти папки на количка: още документи за натикване по полиците отзад, където ще ги покрие пепелта на забравата. Погледна го стреснато — появата му тук, изглежда, бе истинско събитие. Жената явно бе свикнала да получава нареждания по телефона и да работи предимно с градските куриерски служби.

— Ако търсите протоколите от заседанията на общинските съветници, ще ги намерите в кафявата сграда от другата страна на паркинга.

Бош й показа служебната си карта.

— Искам да взема документите по един случай.

Тя се приведе напред, за да разчете картата му. Беше тъмнокожа женица с прошарена коса и очила — „Дженив Бопре“, съобщаваше табелката, прикрепена към блузата й.