Майкъл Конъли: Последният койот

Платил бе пет хилядарки на строителен предприемач, за да вдигне с кран конструкцията на къщата и да я върне в предишното й положение. После я бяха вързали отново за сглобките с пилоните, а Бош се бе захванал да оправя в свободното си време собственоръчно дървената дограма на прозорците и рамките на вътрешните врати. Правеше справки в наръчници по дърводелство и понякога му се налагаше да върши едно и също нещо по два пъти, докато получи приемлив резултат. Откри обаче, че работата му доставя удоволствие и е нещо като лекарство за него. Ръчният труд се превърна в разтоварване от напрежението на работата в отдел „Убийства“. Не докосна входната врата: странният й вид пасваше на къщата и напомняше за мощта на природната стихия. Пък и нямаше нужда от нея — страничната врата му вършеше добра работа.

Усилията му обаче не успяха да извадят къщата от списъка за събаряне на опасни за живота сгради. Гауди, инспекторът от отдел „Градоустройство“, отговорен за района на хълмовете, продължаваше да я смята за запечатана и определена за събаряне. Подхвана се игра на криеница — Бош се вмъкваше и измъкваше в и от дома си като шпионин в сградата на чуждо посолство. От вътрешната страна на прозорците закрепи черни полиетиленови платнища и позна съмнителната романтика на живота в обсаден град. А и постоянно бе нащрек: кой можеше да каже кога и откъде ще се пръкне оная напаст божия, Гауди?

Нае и адвокат да обжалва решението на инспектора.

Вратата откъм гаража водеше направо в кухнята. Отвори веднага хладилника, извади кутия „Кока-кола“ и се вторачи в почти празните полици на застаряващото кухненско пособие, наслаждавайки се на студения му въздух, докато избираше нещо за вечеря. Знаеше съдържанието му наизуст, но не пропускаше да го огледа внимателно, като че ли очакваше да стане чудо и на очуканите полици да се материализира апетитна пържола или поне пилешки гърди. Наясно бе, че играта с хладилника е само още един тъжен ритуал на самотник.

Вечеря на задната веранда — поля със силно газираната кола сандвич от петдневен хляб и тънки ивици месо от вакуумна опаковка. Ако имаше и пържени картофи към него, няма да се налага пак да рови из хладилника само след няколко часа — сандвич ситост не държи.

Облегна се на парапета и се загледа в магистралата „Холивуд“, в момента натоварена почти до краен предел: хората се прибираха по домовете си след дългия първи работен ден от седмицата. Успял бе да се измъкне от центъра малко преди пиковия час: трябваше да внимава да не закъснява на срещите с Хинойъс — длъжен беше да се явява там всеки понеделник, сряда и петък от три и половина следобед. Дали психологът на полицията допуска някога удължаване на разговорите извън определеното време? Или мисията й беше със строго фиксирани рамки от девет до пет?

От удобната си позиция на върха на хълма Бош виждаше почти всички разклонения на магистралата на север. Тя минаваше по прохода Кахуенга и се насочваше към долината Сан Фернандо. Прехвърляше наум казаното в кабинета на Хинойъс, опитвайки се да прецени дали срещата бе минала добре или зле, но вниманието му се отклони и той се вторачи в стръмната част на магистралата след прохода. Още една игра: разсеяно избираше две коли, появяващи се почти едновременно от прохода, и ги проследяваше по целия видим отрязък с дължина около километър и половина. Залагаше на едната от тях и не ги изпускаше от поглед до финала на изхода за булевард „Ланкършим“.

След няколко минути осъзна какви ги върши и рязко обърна гръб на магистралата.

— Господи! — простена той стреснато.

В този миг разбра, че ако иска да се съхрани по време на тази принудителна отпуска, ще се наложи да прибави и още нещо към ръчния труд, с който се натоварваше по няколко часа на ден. Върна се в кухнята и извади бутилка бира от хладилника. Тъкмо я отвори, и телефонът звънна. Обаждаше се Джери Едгар, партньорът му. Бош се вслуша в познатия глас с топло чувство на благодарност и облекчение.

— Хари, как е в Китайския?

Всяко ченге тайно се страхуваше да не би напрежението в работата да го огъне и да го отпрати без време при специалистите в Отдела по поведенческа психология, който рядко назоваваха с официалното му име. Ако се стигнеше дотам, обикновено се говореше за „разходки до Китайския квартал“ — там се намираха кабинетите на отдела. Улица „Хил“ бе станала нарицателна сред ченгетата на ПУЛА. Разчуеше ли се, че някое ченге ходи там, веднага тръгваха приказки: „И той е пипнал грип «Хил»!…“ ОПП се помещаваше в шестетажна постройка, която наричаха номер „Петдесет-едно-петдесет“ — радио-код, ползван само на полицейска честота за обозначение на инциденти с луди. Тези кодове бяха част от защитната система, с която омаловажаваха и прикриваха личните си страхове.