Майкъл Конъли: Последният койот

— Тя откри кой съм.

— Моля? Какво означава това?

— Трябва да питате нея: тя го каза. Но сега е във Венеция — онази в Италия.

— Според вас какво е имала предвид?

— Има ли значение какво мисля аз? Тя го каза и тя си тръгна.

— Моля ви, детектив Бош, не воювайте с мен, не съм ви враг. Искрено желая да ви върна на работа, повярвайте ми. И ще го сторя веднага щом установя, че мога да разпиша документите ви с чиста съвест. А вие ме спъвате, като се правите на труден!

— А може би съм точно такъв. И Силвия го открива, плюе си на петите и се озовава в Италия.

— Едва ли причината е чак толкова проста.

— А защо не?

Тя погледна часовника си и се приведе леко напред: на лицето й ясно бе изписано неудовлетворение от първата им среща.

— Детектив Бош, разбирам колко неудобна за вас е тази тема. Засега ще я изоставим, но вероятно скоро ще се наложи да се върнем пак на този въпрос. Помислете и се постарайте да облечете чувствата си в думи. — Изчака реакция, но Бош мълчеше. — Хайде да се върнем на случилото се миналата седмица. Разбрах за връзката със случай, отнасящ се за убийството на проститутка.

— Да.

— Жестоко убийство, така ли?

— Думите имат различни значения за различните хора.

— Прав сте, но искам да знам какво беше то от ваша гледна точка.

— Жестоко. Всички убийства са такива: слънцето угасва без време и завинаги за някого — нима има нещо по-жестоко за жертвата?

— Задържахте заподозрения, нали?

— Да, тоест не. Той дойде доброволно, за да отговори на няколко въпроса.

— Този случай повече ли ви засегна от подобните на него?

— Може би. Не знам.

— Защо, ако е така?

— Питате ме защо вземам присърце убийството на една проститутка? Аз вземам присърце насилствената смърт на всички жертви, доктор Хинойъс. При разследването на всяко убийство се ръководя от едно основно правило.

— Какво е то?

— Или всеки е от значение, или никой няма значение.

— Обяснете.

— То е повече от ясно. Или всеки е от значение, или никой не е. И означава, че ще си скъсам задника, за да изправя убиеца пред съда, независимо дали става дума за проститутка или за жената на кмета. Това е правилото ми.

— Разбирам. Нека се върнем на конкретния случай. Искам да чуя вашето описание на случилото се след ареста и причините за агресивността ви.

— Записвате ли ме?

— Не, детектив. Всяка ваша дума тук е защитена. Вашият заместник-началник Ървинг ще получи от мен само писмена препоръка в рамките на половин страница и нищо друго. Никой никога няма да научи подробности за разговорите ни тук.

— Колко власт само в половин страничка!

Тя замълча. Бош се замисли за момент, без да сваля очи от нея. Някакъв глас му шепнеше да й се довери, но вроденият му инстинкт и горчивият житейски опит се противопоставяха упорито. Тя като че ли разбираше вътрешната му борба и го изчакваше търпеливо.

— Искате да чуете моята версия, така ли?

— Да.

— Хубаво. Ще я имате.

Бош палеше цигара от цигара на път за вкъщи, но си даваше сметка, че ще го успокои само чаша силен алкохол. Погледна часовника си: все още бе прекалено рано за бар. Запали поредната цигара и продължи нагоре по „Удроу Уилсън“. Паркира до тротоара на пресечка разстояние от дома си и се върна пеша. От съседната къща се лееше тиха музика — някой свиреше на пиано. Не познаваше добре съседите си и нямаше представа кой от тях имаше пианист в семейството си. Промуши се под жълтата лента, ограждаща имота му, и влезе в дома си през вратата откъм гаража.

Отскоро му бе станало навик да паркира надолу по улицата и да влиза крадешком в собствения си дом. След последното земетресение къщата беше окачествена като опасна за обитаване — предстоеше събарянето й. Но Бош свали почти веднага пломбите от електрическото табло и живееше в нея вече трети месец.

Обкованата с летви от секвоя къщичка бе изградена върху стоманени пилони, забити дълбоко в седиментна скала с древен произход. По време на труса пилоните не бяха помръднали от леглата си, но самата къща се бе изместила над опорите си, на места бе нарушила връзката си с тях и се бе откъснала от противоземетръсните болтове. Беше се приплъзнала с около пет сантиметра. Макар и съвсем незначително, приплъзването се оказа много разрушително. Дървената конструкция се бе огънала, прозорците и рамките на вратите се бяха изметна-ли, стъклата се бяха строшили, а предната врата бе останала скована за вечни времена в рамката си, наклонена на север като цялата къща: тя можеше да се отвори само с помощта на полицейския влекач. Наложи му се да отваря вратата към гаража с крика от колата. Сега тя бе главен и до момента единствен вход-изход на дома му.