Майкъл Конъли: Последният койот

— Не. Но знаете разпоредбите за служебните кабинети.

Същите, които бе нарушавал всеки божи ден в офисите на холивудското полицейско управление!

— Тук тези разпоредби не важат. Не бих искала да приемате този офис като част от Паркър Сентър или общината — ненапразно този тип офиси са толкова отдалечени. Тук няма такива разпоредби.

— Има ли значение къде е офисът ви, след като сте служител на ПУЛА 1 1 Полицейско управление на Лос Анджелис. — Б. пр. ?

— Отхвърлете от съзнанието си мисълта за ПУЛА, когато сте тук. Приемете нещата като срещи с приятели: събирате се, за да обмените мисли, да се разтоварите. Тук можете да говорите за всичко.

Никога не би могъл да я приеме като приятел: залогът бе твърде голям. Но кимна леко, за да й достави удоволствие.

— Не беше много убедително.

Той вдигна рамене: истината бе, че в момента не се сещаше как да реагира.

— Между другото бих могла да ви хипнотизирам и да ви освободя от никотиновата зависимост.

— Ще си спомня за предложението ви, когато реша да се откажа. Хората се делят на пушачи и непушачи. Е, аз съм от първите.

— Даа. Ето един явен признак на стремеж към саморазрушение.

— Трябва ли да разбирам, че съм отстранен от работа, защото съм пушач?

— Знаете много добре защо сте отстранен.

Бош си спомни за решението да не говори много и замълча.

— Хайде да продължим. В отпуска сте от… — момент да проверя — да, във вторник става седмица, нали?

— Бинго!

— Какво вършихте междувременно?

— Попълвах и внасях разни формуляри в Отдела за борба с природни бедствия към общината.

— Формуляри ли?

— Къщата ми беше запечатана.

— Земетресението бе преди три месеца. Защо сте чакали досега?

— Работех.

— Разбирам. Нямахте ли застраховка?

— Грешите, не разбирате. Едва ли е възможно да виждате нещата през моите очи… Отговорът е не, нямах застраховка. Като другите около мен живеех „в отрицание“ — така го наричате, нали? Обзалагам се, че вие сте имали застраховка.

— Да, познахте. Сериозни ли са щетите?

— Зависи кого питате. Инспекторите от общината твърдят, че къщата е неспасяема: дори са ми забранили да влизам в нея!… Според мен нищо й няма — трябва й само малък ремонт. В склада на „Направи си сам“ вече ме познават по име. Наех и предприемачи да свършат по-тежката част от работата. Скоро ще приключа с ремонта и ще обжалвам решението на общината. Дори си наех адвокат.

— Продължавате да живеете там, така ли? — Той кимна. — Е, това е вече пример на отрицание, детектив Бош, Не би трябвало да го вършите.

— Не ви влиза в работата какво правя в извънработно време.

Тя вдигна примирително ръце.

— Не го одобрявам, но е добре, че в този момент имате някакво занимание. Вярно, бих предпочела да се отдадете на някое хоби, спорт или планове за пътешествия. Важното е да вършите нещо, да не се задълбавате в случая. — Бош се захили подигравателно. — Какво има?

— Всички все това повтарят — случая, та случая. Също както в миналото повтаряха „Виетнамски конфликт“. „Конфликт“, а не война!

— А вие как бихте нарекли случилото се?

— Не знам. Но „случай“ звучи някак… стерилно. Слушайте, докторе, хайде да се върнем за минутка назад. Не желая да пътувам, не искам да напускам града, ясно ли е? Мястото ми е в отдел „Убийства“. В този отдел ми се отдава възможност да върша онова, което поискам. Обичам професията си и истински желая да се върна към нея. Там мога да бъда полезен на много хора и вие го знаете!

— Ако управлението не позволи?

— Ако вие го позволите — нещата зависят от вас.

— Може би. Забелязвате ли, че говорите за работата си като за някакъв вид мисия?

— Ами то си е така. Също като търсенето на Свещения Граал.

Изрече думите саркастично. Ставаше непоносимо, а бе само първият сеанс.

— Вярвате, че житейската ви мисия е да разкривате убийства и да вкарвате лошите хора в затвора, така ли?

Той пак вдигна рамене: не знаеше как да отговори. Стана, отиде до прозореца и се загледа навън към улица „Хил“. Тротоарите гъмжаха от пешеходци — нещо обикновено тук по всяко време на годината и деня. Отдели две бели жени, които изпъкваха в морето от азиатски лица като стафиди в ориз. Те минаха край витрината на месарски магазин, пред който висяха пушени патици, закачени за шиите.

В далечината се виждаше надлезът на холивудската магистрала, тъмните прозорци на стария затвор и сградата на съда за криминални дела отзад. Отляво се издигаше кулата на общината: от горните й етажи се спускаха черни строителни платнища — като траурен жест в чест на някого или нещо. Бош знаеше обаче, че платнищата просто предпазват от падащи предмети, докато тече ремонтът след земетресението. Зад тъмния силует на общината надничаше и остъклената сграда на главното управление на полицията в Лос Анджелис, Паркър Сентър.