Майкъл Конъли - Последният койот

— Изглежда, добре познаваш Ървинг и управлението като цяло.

— Защо?

— Ървинг ми се обади тази сутрин и ме помоли да придвижа нещата към положителна оценка за връщането ти на служба. И то колкото се може по-бързо.

— Така ли каза? Каза, че иска да се върна на служба?

— Да, това бяха думите му. Смяташ ли, че си готов?

Той размисли, но не отговори на въпроса й.

— Правил ли го е и друг път? Казвал ли ти е как да оцениш някого?

— Не. Случва се за пръв път и това доста ме обезпокои. Започна ли да се подчинявам на желанията му… Това омаловажава моята работа тук. Дилемата е доста трудна за решаване, защото не желая да те замесвам в това.

— Ами ако той не ти беше наредил? Какво щеше да бъде личното ти решение? Положително или отрицателно?

Тя повъртя молива в ръцете си, докато обмисляше отговора на въпроса му.

— Много близко си, Хари, но според мен ти е нужно още време.

— Тогава не го прави. Не му се поддавай.

— Това е промяна буквално на сто и осемдесет градуса. Едва преди седмица не можеше и да мислиш за друго освен как по-бързо да се върнеш на работа.

— То беше преди цяла седмица.

В гласа му прозвуча пулсираща тъга.

— Престани да се тормозиш до смърт с това — каза тя. — Миналото е като стик и с него можеш да се удряш по главата ограничен брой пъти, преди да си нанесеш сериозни и трайни увреждания. Мисля, че ти си на ръба. От цялото си сърце искам да ти кажа, че ти си добър, чист и много мил човек. Не го причинявай на самия себе си. Не съсипвай това, което имаш, това, което си, с такъв начин на мислене.

Той кимна, сякаш я разбираше, но думите й бяха изхвърчали от съзнанието му още щом ги чу.

— Напоследък доста мислих.

— За какво?

— За всичко.

— Някакво решение или нещо подобно?

— Почти. Мисля, че ще си събера нещата. Ще напусна управлението.

Тя се приведе напред и скръсти ръце на бюрото. Челото й се набразди от сериозна загриженост.

— Хари, какви ги приказваш? Това изобщо не ти прилича. Твоята работа и животът ти са едно цяло. Според мен е хубаво помежду им да има известно разстояние, но не и пълно откъсване. Аз… — Тя се спря, сякаш й беше хрумнало нещо. — Това ли е представата ти за наказание, за изкупление на това, което се случи?

— Не знам… Просто… За това, което направих, трябва да има някакво възмездие. Това е всичко. Ървинг няма да предприеме нищо. Аз самият трябва да го направя.

— Хари, ти сгреши. Сериозно, да, вярно. Обаче заради това искаш да се откажеш от кариерата си, от единственото нещо, което с готовност признаваш, че вършиш най-добре? Смяташ да захвърлиш всичко това?

Той кимна.

— Изтегли ли вече документите си?

— Още не.

— Не го прави.

— Защо не? Не мога повече да върша това. Сякаш се разхождам прикован към витаещи около мен призраци.

Той поклати глава. Водеха същия спор, който бе провеждал сам със себе си през последните два дни, от вечерта в къщата на Мередит Роман.

— Дай си малко време — каза Хинойъс. — Единственото, което искам да направиш, е да помислиш още. В момента си в платен отпуск. Използвай го. Използвай времето, което ти е дадено. Ще кажа на Ървинг, че все още не може да получи положителна оценка за връщане на служба. Междувременно ти се възползвай от този момент и помисли трезво. Замини някъде, поседи на брега на морето. Обаче размисли още веднъж, преди да си изтеглиш документите.

Бош вдигна ръце в знак, че се предава.

— Моля те, Хари. Искам да чуя, че го казваш.

— Добре. Ще помисля още над това.

— Благодаря ти.

Тя остави моментното мълчание да скрепи уговорката им.

— Помниш ли какво каза за онзи койот, който беше видял на улицата миналата седмица? — попита тя тихо. — За това, че той може и да е последният?

— Да, помня.

— Мисля, че знам как се чувстваш. И аз самата не бих искала да виждам койота за последен път.

От летището Бош пое по магистралата към изход „Армения“, после на юг към Суан. Откри, че картата в наетата кола даже не му беше необходима. Мина в източна посока по Суан, към Хайд Парк, после по Саут булевард към нейното жилище. Виждаше проблясващата водна повърхност на залива в дъното на улицата.

Като стигна горната площадка, видя, че вратата бе отворена, но мрежата заемаше нейното място. Бош почука.

— Влез. Не е заключено.

Нейният глас. Бош мина през мрежестата врата във всекидневната. Тя не беше там, но първото нещо, което се наби на погледа му, беше една картина на стената на мястото, където преди имаше само пирон. Портрет на мъж в сянка. Той седеше сам на една маса. Фигурата се беше подпряла на лакът на масата и дланта бе допряна до бузата, така че да скрива по-голямата част от лицето и по този начин дълбоките очи се превръщаха във фокус на картината. Бош се взря в нея за момент, преди гласът да прозвучи отново.