Майкъл Конъли - Последният койот

— Джим, чу ли това? — Полицаят се обърна пак към Бош. — Къде ти е значката?

— Открадната. Мога да ви дам номер, на който да звъннете. Заместник-началник Ървинг. Той ще ви каже за мен.

— Няма значение. Той какво правеше тук?

Полицаят посочи Фокс.

— Каза ми, че се е криел. По-рано днес получих обаждане да дойда на този адрес и той ме причакваше. Нали разбираш, аз можех да го идентифицирам. Трябваше да ме очисти.

Ченгето се взря във Фокс, като се чудеше дали трябва да повярва на такава невероятна история.

— Дойдохте точно навреме — каза Бош. — Той щеше да ме убие.

Д. Спаркс кимна. Звученето на историята започваше да му допада. В следващия момент челото му се набразди угрижено.

— Кой набра 911?

— Аз — отвърна Бош. — Дойдох тук, намерих вратата отворена и влязох вътре. Тъкмо набирах 911, когато той ме нападна. Пуснах телефона, защото бях сигурен, че ще дойдете.

— Защо си се обаждал на 911, след като той още не те е бил нападнал?

— Заради това, което се намира в задната спалня.

— Какво е то?

— В леглото има една жена. Изглежда, е мъртва от около седмица.

— Коя е тя?

Бош се взря в лицето на младия полицай.

— Нямам представа.

— Защо не разкри, че тя е убийцата на майка ти? Защо излъга?

— Не знам. Още не съм го обмислил. Просто нещо в това, което ми беше написала, и това, което накрая направи със себе си… Не знам, просто почувствах, че това е достатъчно. Просто исках всичко да свърши.

Кармен Хинойъс кимна, сякаш го разбираше, но Бош не беше убеден, че самият той се разбира.

— Мисля, че това е добро решение, Хари.

— Така ли? Едва ли някой друг ще го одобри.

— Нямам предвид на процедурно или юридическо ниво. Говоря в човешки план. Мисля, че си постъпил правилно. За самия себе си.

— Може би…

— От това стана ли ти по-добре?

— Всъщност не… Ти имаше право, знаеш ли.

— Така ли? За какво?

— За това, което ми каза за моето разкритие кой го е извършил. Ти ме предупреди. Каза, че то може да причини повече злини, отколкото добро. Е, това наистина се оказа прозрение… Ама че мисия си избрах, а?

— Съжалявам, че се оказах права. Обаче, както ти казах предния път, смъртта на онези двама…

— Вече не говоря за тях. Говоря ти за нещо друго. Виждаш ли, сега вече знам, че майка ми се е опитвала да ме измъкне от онова място, в което бях. Както ми беше обещала там, през оградата, през онзи ден, за който ти разказах. Според мен независимо дали е обичала Конклин или не, главната й мисъл е била за мен. Тя е трябвало да ме измъкне и той е бил начинът. Така че в крайна сметка именно заради мен е била убита.

— О, моля те, недей да мислиш по този начин, Хари. Това е нелепо.

Бош знаеше, че гневът, който долавя в тона й, бе неподправен.

— Ако смяташ да поемеш по този път на логиката-продължи тя, — можеш да стигнеш до каквато и да било причина за смъртта й, можеш даже да твърдиш, че самото ти раждане е задвижило нещата в тази посока. Не разбираш ли колко глупаво е това?

— Не чак толкова.

— Това е същият аргумент, който използва онзи ден за хората, бягащи от отговорност. Е, има и такива, които поемат прекалено голяма отговорност. И ти се превръщаш в един от тях. Отмини това, Хари. Отмини го. Остави и някой друг да поеме отговорността за някои неща. Даже и ако този някой е мъртъв. Смъртта не освобождава човек от всичко и не опрощава всичко.

Той бе поразен от настойчивостта на тирадата й. Загледа се продължително в нея. Знаеше, че избухването й щеше да доведе до естествена пауза в сеанса им. Дискусията за неговата вина бе приключила. Тя я беше завършила и той бе получил наставленията й.

— Извинявай, задето повиших глас.

— Няма нищо.

— Хари, какво чуваш от управлението?

— Нищо. Чакам следващия ход на Ървинг.

— Какво искаш да кажеш?

— Той скри моята… отговорност за случилото се от пресата. Или ще дойде при мен с хората от ОВР — ако може да повдигне обвинение за представянето ми за Паундс, — или ще си затвори очите. Обзалагам се, че ще си затвори очите.

— Защо?

— Едно нещо трябва да запомниш за ПУЛА — там никак не си падат по самобичуването. Разбираш какво имам предвид, нали? Този случай получи широк обществен отглас и ако предприемат нещо срещу мен, знаят, че винаги съществува опасност нещата да се разчуят и това ще бъде още едно кроше в лицето на управлението. Ървинг се вижда в ролята на защитник на обществения имидж на управлението. Той би поставил това над възможността да ме накажат. Освен това сега ще има с какво да упражнява натиск над мен. Искам да кажа, той си мисли, че ще има.