Майкъл Конъли - Последният койот

Мередит се беше изправила лице в лице с миналото си и сама беше изпълнила наказанието си. Беше поела през реката. Самоубийство. Бош знаеше, че не той би трябвало да го реши, но на пръв поглед така изглеждаше. Обърна се към тоалетката, защото се сети за кутията със салфетки „Клийнекс“, а искаше да вземе няколко, за да заличи следите си. Обаче отгоре й между снимките в позлатени рамки имаше плик, върху който бе изписано името му.

Взе го, измъкна няколко салфетки и излезе от стаята. В дневната, малко отдалечен от ужасната миризма, но все пак не достатъчно далеч, Бош обърна плика, за да го отвори, и забеляза, че беше разлепен отзад. Пликът вече бе отварян. Предположи, че може би Мередит го бе отваряла, за да го прочете отново, след като го беше написала. Може би е имала пристъп на съмнения или нерешителност за това, което е щяла да направи. Отхвърли въпроса настрани и извади бележката от вътрешността му. Писмото беше датирано една седмица по-рано. Сряда. Тя го беше написала на другия ден след посещението му:

Скъпи Хари,

Ако четеш настоящото писмо, значи страховете ми, че ще откриеш истината, са били оправдани. Ако четеш това, значи решението, което съм взела тази вечер, е било правилно и не съжалявам сега, когато съм го приела. Разбираш ли, аз по-скоро бих се изправила лице в лице с присъдата на задгробния живот, отколкото да срещна погледа ти, когато разбереш истината.

Съзнавам какво ти отнех. Знаела съм го през целия си живот. Няма смисъл да казвам колко съжалявам или да се мъча да го обясня. Обаче все още ме смайва фактът, как един човешки живот може да бъде променен необратимо за няколко мига несдържана ярост. Бях ядосана на Марджори, когато тя дойде при мен онази нощ, изпълнена с надежда и щастие. Тя ме напускаше. Заради живот с теб. С него. Заради живот, който мислехме, че е възможен само в мечтите ни.

Какво е ревността, ако не отражение на собствените ти провали? Изпитвах гняв и ревност и я нападнах. После направих малодушен опит да прикрия стореното. Съжалявам, Хари, но именно аз я отнех от теб и така ти отнех може би всеки шанс, който си имал през живота си. Носих вината си всеки ден оттогава насам и сега ще я отнеса със себе си. Трябваше да съм платила за дълга си преди много години, но един човек ме убеди в противното и ми помогна да избягам. Сега вече не е останал никой, който да ме убеждава.

Не моля за прошката ти, Хари. Това би било обида. Мисля, че единственото, което искам да узнаеш, са угризенията ми и че понякога хората, които бягат, всъщност така и не успяват да избягат. Аз не можах. Нито тогава, нито сега.

Сбогом.

Бош препречете написаното, след което остана там замислен за дълго време. Накрая сгъна бележката и я прибра в плика. Отиде до камината, подпали плика със запалката си и го хвърли върху решетката. Загледа как хартията се свива, пламва, разцъфва като черна роза и догаря.

Отиде в кухнята и вдига слушалката на телефона, като използваше салфетка, за да я държи. Сложи я отстрани на плота и набра 911. Като тръгна към вратата, чу едва доловимия глас на телефонистката от участъка на Санта Моника, която питаше кой се обажда и какъв е проблемът.

Остави вратата незаключена и избърса външната дръжка със салфетката, след като излезе на верандата. Зад гърба му прозвуча глас:

— Тя пише хубави писма, нали?

Бош се обърна. Вон седеше на тръстиковото канапе на верандата. Държеше друг пистолет калибър 22 в ръка. Приличаше пак на „Берета“. Във външния му вид се долавяше единствено умора. Нямаше нито насинените очи, нито шевовете на Бош.

— Вон.

Бош не можеше да измисли какво друго да каже. Не можеше да проумее как беше открит от него. Нима Вон бе толкова дързък, че се беше навъртал около Паркър Сентър и го беше проследил от там до тук? Бош хвърли поглед навън към улицата, като се питаше колко време щеше да й е необходимо на телефонистката, за да изпрати служебна кола на адреса, който щеше да отбележи компютърът като източник на обаждането. Макар Бош да не беше казал нищо в слушалката, той знаеше, че всеки път пращат кола, за да провери на място. Бе искал да открият тялото на Мередит. Ако не побързаха, вероятно щяха да намерят и неговото. Трябваше да отвлече вниманието на Вон за колкото се може по-дълго време.

— Даа, хубаво писмо — изричаше мъжът с пистолета. — Обаче е пропуснала да напише нещо, не мислиш ли?

— Какво е пропуснала?

Вон, изглежда, не го чу.

— Странно — продължи той, — знаех, че майка ти има хлапе. Обаче никога не съм те срещал, даже не съм те виждал. Тя те държеше настрана от мен. Не бях достоен, предполагам.