Майкъл Конъли - Последният койот

— Разбирам. Не съм сигурна… Не знам как да продължа нататък. Искаш ли да поговорим още малко за чувствата ти относно Паундс и Конклин?

— Всъщност не. Вече достатъчно мислих по въпроса. Нито един от двамата не беше светец. Бяха правили някои неща. Обаче не беше нужно да умират по този начин. Особено Паундс. Господи. Не мога да говоря за това. Даже не мога да мисля за него.

— Как ще продължиш нататък тогава?

— Не знам. Както вече ти казах, ще трябва да си платя.

— Имаш ли представа какво смята да предприеме управлението?

— Нямам. Не ме е грижа. Нещата далеч надхвърлят границите на управлението. Самият аз трябва да избера наказанието си.

— Хари, какво означава това? То ме засяга пряко.

— Не се стряскай, няма да ходя в гардероба. Не съм от този тип.

— Гардероба ли?

— Няма да си напъхам дулото в устата.

— От това, което сподели досега, става ясно, че вече си приел и поел отговорността си за случилото се с двамата мъже. Не го отминаваш. Всъщност отричаш отричането си. Това е добра основа, за да градиш върху нея. Обаче ме тревожат тези подмятания за наказанието. Трябва да продължиш нататък, Хари. Каквото и да направиш със себе си, то няма да ги върне. Така че най-доброто, което можеш да направиш, е просто да продължиш нататък.

Той не отвърна нищо. Ненадейно почувства, че всичките съвети, намесата й в неговия живот са му омръзнали до смърт. Беше объркан и изпълнен с ненавист.

— Имаш ли нещо против да посъкратим сеанса днес? — попита той. — Нещо не съм във форма.

— Разбирам. Няма проблеми. Обаче искам да ми обещаеш нещо. Обещай ми, че ще поговорим още веднъж, преди да вземеш някакво решение.

— Искаш да кажеш за изкуплението ми?

— Да, Хари.

— Добре, ще поговорим.

Той се изправи и се опита да изобрази усмивка, но се ч получи по-скоро гримаса. После се сети за нещо.

— Между другото, извини ме, че онази вечер не ти звъннах, както ти бях обещал. Просто чаках едно важно обаждане и не можех да говоря тогава, а после съвсем ми изхвръкна от ума. Надявам се да не е било за нещо сериозно или важно.

— Не се безпокой. Аз самата забравих. Обаждах се просто за да те питам как мина следобедът с Ървинг. Освен това исках да разбера дали имаш желание да обсъдим онези снимки. Сега вече това няма значение.

— Разгледала си ги?

— Да. Имах някои забележки, но…

— Да ги чуем.

Бош седна отново. Тя го погледна, претегляйки мислено предложението му, после реши да говори:

— Те са тук, у мен.

Кармен Хинойъс се наведе и извади плика със снимките от едно от долните чекмеджета на бюрото си.

— Мисля, че трябва да си ги вземеш.

— Ървинг прибра папката със следствените документи кутията с веществените доказателства. Сега всичко освен тези снимки е при него.

— Думите ти звучат така, сякаш това не те радва особено или не му вярваш. Това е нещо ново.

— Не каза ли самата ти веднъж, че нямам доверие на никого?

— Защо не му вярваш?

— Не знам. Изгубих си заподозрения. Гордън Мител е чист и аз пак започвам от нулево положение. Просто си мислех за процентните вероятности…

— И?

— Ами не съм съвсем наясно с данните, но доста внушителен брой убийства са съобщавани от прекия им извършител. Нали се сещаш, съпругът, който се обажда ридаещ и казва, че жена му е изчезнала. Най-често се оказва, че изобщо не го бива като актьор. Той я убива и си мисли, че като се обади в полицията, това автоматично ще свали подозренията от него. Помисли си за братята Мендес. Единият от тях се обажда и започва да хленчи за мамчето и татенцето. Били мъртви. Накрая се оказа, че именно двамата братя са ги довършили с пушката. Преди няколко години имаше един случай горе на хълмовете. Изчезнало малко момиченце. На „Лоръл Каньон“. Пресата го разтръби, телевизията също. Та хората там сформираха групи за издирване и така нататък, и няколко дни по-късно един от издирващите, младеж, който живеел в съседство с момичето, откри тялото й под един пън до Лукаут Маунтин. Оказа се, че той е убиецът. Успях да го накарам да признае за петнадесет минути. През цялото време, докато траеше търсенето, чаках, за да видя кой ще я намери. Въпрос на процентна вероятност. Той беше заподозрян, преди още да знам кой точно ще бъде.

— Ървинг е открил тялото на майка ти.

— Да. И я е познавал. Каза ми го веднъж.

— Струва ми се доста изсилено.

— Да. Повечето хора навярно са смятали така и за Мител. Чак до мига, в който е трябвало да го измъкват от онзи горещ извор.

— Няма ли някаква друга възможна версия? Не е ли възможно двамата първоначални детективи по случая да са били прави в предположението си тогава, че извършителят действително е сексуален маниак, който е трудно да бъде проследен?