Майкъл Конъли - Последният койот

Бош прочете отново статията за разследването си и не можа да се избави от усещането, че нещо не беше наред, че нещо бе останало недовършено. Стилът на Кийша Ръсел и репортерското й майсторство бяха чудесни. Не беше в това проблемът. Проблемът бе, че виждаше историята изписана с думи, отпечатана. Тя не му се бе сторила чак толкова неубедителна, когато я бе представял на журналистката, на Ървинг, а и пред самия себе си.

Остави вестника настрани, облегна се на леглото и затвори очи. Прехвърли мислено последователността на събитията още веднъж и накрая проумя, че проблемът, който го глождеше, не беше в статията, в това, което Мител му беше казал. Бош се опита да си припомни в подробности думите, които бяха разменили на подрязаната като изпипан маникюр морава пред дома на богаташа. Какво всъщност бе казано там? Какво бе признал Мител?

Бош съзнаваше, че тогава, на моравата, Мител привидно се бе чувствал в неуязвима позиция. Беше хванал, ранил и обрекъл Бош, който стоеше пред него. Неговото вярно куче пазач, Джонатан Бон, чакаше с пистолет в ръка на две крачки зад гърба на Бош. При това положение Бош вярваше, че човек с егоцентричността на Мител не би имал причина да се сдържа. Той се бе изфукал със сполучливите си манипулации да държи под контрол Конклин и останалите. Косвено, но съвсем свободно, бе признал, че е причинил смъртта на Конклин и Паундс. Ала въпреки тези признания, не беше постъпил по същия начин, когато бе станало дума за Марджори Лоу.

През мъглата от накъсани представи от онази вечер, Бош се опитваше да си припомни точните думи на Мител, но не можеше да стигне до тях. Зрителните му спомени бяха отчетливи. Виждаше ясно Мител, застанал пред него на фона на килим от светлини. Обаче думите ги нямаше. Устата на Мител се движеше, но Бош не схващаше думите. В този момент най-после те достигнаха до него. Сети се. Възможност. Мител беше нарекъл смъртта й хубава възможност. Това признание за извършване ли беше? Казваше ли, че я е убил или че е наредил да я убият? Или просто признаваше, че смъртта й е представлявала добра възможност, от която се е възползвал и само толкова?

Бош не знаеше отговора на тези въпроси и незнанието тегнеше като огромен товар върху гърдите му. Опита се да го изхвърли от съзнанието си и лека-полека най-после започна да се унася в сън. Звуците на града навън, даже и сирените му действаха успокояващо. Беше на прага на забравата, почти заспал, когато изведнъж отвори широко очи.

— Отпечатъците — изрече високо.

Тридесет минути по-късно, избръснат, изкъпан и облечен с чисти дрехи, той пое към центъра. Беше си сложил слънчевите очила и се погледна в огледалото. Насинените му очи не се виждаха. Наплюнчи пръсти и придърпа къдравата си коса напред, за да скрие шевовете на черепа си.

Като стигна до Областния медицински център на университетската болница на Южна Калифорния, Бош подкара колата през паркинга към задната част, там, където бяха клетките за автомобилите на полицейските служители от болницата. Влезе през отворената врата на един от гаражите и махна с ръка на служителя от охраната, който го познаваше по физиономия и му кимна в отговор. Не беше редно следователите да влизат през задния вход, но Бош го вършеше от години. Нямаше намерение да спира, докато някой не заведеше федерален иск срещу него. Пазачът на минимална надница не беше от хората, които биха се заели с такова нещо.

Качи се в приемната на следователите на втория етаж, като се надяваше да открие там не само някой, когото познаваше, но и човек, с когото не бе в обтегнати отношения.

Отвори вратата със замах и веднага го удари в ноздрите миризма на прясно сварено кафе. Обаче в помещението нямаше нищо обнадеждаващо. Там беше само Лари Сакай, който седеше на бюрото си, затрупано с отворени вестници. Той беше от съдебната медицина и Бош никога не бе изпитвал особени симпатии към него. Чувствата им бяха взаимни.

— Хари Бош — произнесе Сакай, след като вдигна очи от вестника пред себе си, — като говорим за дявола, тъкмо чета за теб във вестника. Тук пише, че си в болница.

— Не, тук, пред теб съм, Сакай. Нали ме виждаш? Къде са Хаунчил и Линч? Някой от тях да е тук?

Хаунчил и Линч бяха двама специалисти, които Бош знаеше, че биха му направили услуга, без много-много да му мислят. Те бяха добри хора.

— Не, навън са, за да мерят и опаковат. Натоварена сутрин. Май нещата пак тръгват постарому.

Бош бе дочул по безжичния телефон, че докато изваждал жертви от срутени от земетресението сгради, Сакай внесъл фотоапарат и снимал хората, умрели в леглата си, и тавана, пропаднал върху тях. После продал негативите на жълтата преса под фалшиво име. Ето такъв тип човек беше той.