Майкъл Конъли - Последният койот

Намери Хирш седнал на обичайното си място зад екрана на компютъра в лабораторията и го попита дали все още разполага със сканираните отпечатъци от токата на колана.

— Да, чаках да дойдеш да си ги вземеш.

— Ами преди това бих искал да ги сравниш с едни, които нося у себе си.

Хирш вдигна лице към него, но се поколеба само за миг.

— Дай да ги видим.

Бош извади от куфарчето си картата, която Сакай беше направил за него, и я подаде на Хирш. Той й хвърли един поглед, като я държеше обърната към светлината.

— Тези са доста чисти. Не ти трябва машината, нали? Просто искаш да ги сравниш с онези, които ми донесе преди.

— Точно така.

— Добре, мога да ги сравня още сега, ако имаш време Да изчакаш.

— Ще изчакам.

Хирш извади старата карта от чекмеджето на бюрото си и я занесе заедно с новата до високата лабораторна маса, след което се надвеси над двете върху увеличителния екран на лампата. Бош видя как очите му започнаха да се стрелкат наляво-надясно, сякаш гледаше тенис-мач на корта.

Докато наблюдаваше как работи Хирш, Бош проумя, че повече от всичко на света желаеше човекът да го погледне и да му каже, че отпечатъците съвпадаха. Бош искаше всичко най-сетне да свърши. Искаше най-сетне да се откъсне от него.

След последвалата петминутна тишина, сетът приключи, Хирш го погледна и му съобщи резултата.

Когато отвори вратата към приемната си, Кармен Хинойъс изглеждаше приятно изненадана от присъствието на Бош там.

— Хари! Добре ли си вече? Не очаквах да те видя днес тук.

— Защо не? Нали сега е часът, определен за мен?

— Да, обаче прочетох във вестника, че си в „Седарс“.

— Изписах се.

— Сигурен ли си, че е било разумно? Изглеждаш…

— Ужасно?

— Не исках да кажа това. Заповядай, влез.

Тя го въведе в кабинета си и двамата заеха обичайните си места.

— Всъщност в момента изглеждам по-добре, отколкото се чувствам.

— Защо? Какво е станало?

— Защото цялата работа бе за нищо.

Изявлението му предизвика объркано изражение на лицето й.

— Какво искаш да кажеш? Четох статията днес. Разкрил си убийствата, включително и това на майка ти. Мислех си, че ще бъдеш съвсем различен от това, което виждам в момента.

— Ами не вярвайте на всичко, което четете по вестниците, докторе. Нека ти изясня положението. Това, до което в крайна сметка доведе моята, така наречена мисия, бе, че причиних смъртта на двама души и убих един със собствените си ръце. Разкрих, я да видим, разкрих едно, две, три убийства, това е добре. Обаче не разкрих убийството, за което бях тръгнал в началото. С други думи, се въртях в кръг и карах хората да измират като мухи. Тъй че как тогава очакваш да се чувствам по време на срещата ни?

— Пил ли си?

— Пийнах една-две бири, докато обядвах, но обедът бе доста дълъг и според мен изискваше минимум две бири, като се вземе предвид това, което ти казах току-що. Обаче не съм пиян. А и не съм на работа, така че какво толкова?

— Мислех, че се договорихме да намалиш…

— О, я стига. Да не сме в някакъв филм. Това е истинският живот. Нали така го наричаше? Истинският живот? Между предишната ни среща и настоящия момент убих човек, докторе. А ти ми говориш за намаляване на пиенето. Сякаш това има някакво значение сега.

Бош извади пакета си с цигари и запали една. Остави пакета и запалката на облегалката на стола. Кармен Хинойъс се взря в него продължително, преди да заговори.

— Имаш право. Извинявай. Нека се върнем към това, което, мисля, е сърцето на проблема. Каза, че не си разкрил убийството, което си тръгнал да разкриваш в началото. Естествено, става дума за смъртта на майка ти. Свързвам нещата с прочетеното. В днешния брой на „Таймс“ убийството на майка ти се приписва на Гордън Мител. Да не би да искаш да ми кажеш, че не е така.

— Да, сега знам неоспоримо, че не е така.

— Откъде знаеш?

— Много просто. Отпечатъците. Разходих се до моргата, взех отпечатъците на Мител и ги сравних с оставените по оръдието на престъплението, на токата на колана. Не паснаха. Той не го е извършил. Не е бил там. Обаче Не бих искал да си съставиш погрешно впечатление. Не съм седнал тук да се окайвам за гузната си съвест относно случилото се с Мител. Той беше от онзи тип хора, които решават да очистят някого и го правят. Просто така. Поне за два случая съм сигурен, а освен това щеше да нареди да убият и мен, разбира се. Майната му. Според мен той си получи заслуженото. Обаче дълго ще нося със себе си Паундс и Конклин. Може би вечно. По един или друг начин ще трябва да платя за това. Просто бремето ми би било по-леко, ако знаех, че е имало причина за това, някакъв смисъл. Какъвто и да е. Разбираш какво имам предвид, нали? Обаче не е имало смисъл. Вече не.