Майкъл Конъли - Хари

— Тогава ти карай.

Двамата пресякоха Калифорния Плаза. Бош свали пейджъра от колана си и провери дали работи. Индикаторът за батерията все още светеше в зелено. Никой не го беше търсил. Той вдигна поглед към небостъргачите наоколо и се зачуди дали не е възможно да заглушават сигнала, но после си спомни, че по-рано го бе търсила лейтенант Билетс. Закачи пейджъра обратно на колана си и се опита да мисли за нещо друго.

Стигнаха до очукан червеникаво-кафяв ЛТД, който беше поне петгодишен. Поне не е черно-бял, помисли си Бош.

— Вратите са отключени — каза Частейн.

Хари заобиколи от дясната страна и влезе вътре. Извади клетъчния телефон от куфарчето си, набра номера на централата в управлението и поиска да направят проверка на шофьорската книжка на Хауард Елайъс. Дадоха му домашния адрес на адвоката, възрастта му и номерата на поршето и волвото, регистрирани на негово име и на жена му. Елайъс беше четирийсет и шест годишен. Талонът му бе чист. Бош си помисли, че адвокатът навярно е бил най-внимателният шофьор в града. Последното нещо, което би искал, е било да привлече вниманието на някое лосанджелеско ченге, каза си той. Но в такъв случай защо си е хвърлил парите за порше?

— Болдуин Хилс — каза Бош, след като затвори телефона. — Името на жена му е Мили.

Частейн запали двигателя, включи полицейската лампа в запалката и я залепи на таблото. После бързо подкара по пустите улици към Магистрала 10.

Отначало Бош мълчеше, тъй като нямаше представа как да разчупи леда. Двамата бяха естествени врагове. Частейн на два пъти го беше разследвал. И в двата случая неохотно бе признал невинността му, но едва след като беше разбрал, че няма за какво да се хване. На Хари му се струваше, че детективът от вътрешния отдел го преследва. Той не бе проявил каквито и да е признаци на радост от оневиняването на неговия колега. Единственото, което искаше, беше скалпът му.

— Зная какво правиш, Бош — каза Частейн, когато излязоха на магистралата и поеха на запад.

Хари го погледна. За пръв път виждаше колко много си приличат физически. Тъмна, вече посивяваща коса, мустаци, кафеникаво-черни очи, слабо, жилесто тяло. Бяха почти еднакви. И все пак никога не бе откривал у Частейн физическата заплаха, която знаеше, че самият той излъчва. Другият детектив се държеше по различен начин. Бош винаги се бе страхувал да не бъде приклещен в ъгъла и бе давал да се разбере, че би допуснал да го приклещят.

— Какво? Какво правя?

— Разделяш ни. За да контролираш положението.

Той изчака Бош да отговори, но получи само мълчание.

— В края на краищата, ако искаш да постигнем нещо, ще се наложи да ни имаш доверие.

— Зная — след кратка пауза отвърна Хари.

Елайъс живееше на Бек Стрийт в Болдуин Хилс, малък квартал на заможната средна класа южно от магистралата и близо до Ла Сиенега Булевард. Наричаха този квартал Черния Бевърли Хилс — там се заселваха предимно заможни чернокожи, които не желаеха богатството да ги откъсва от средата им. Докато си мислеше за това, Хари реши, че ако нещо в адвоката му харесва, това е фактът, че не е отнесъл парите си в Брентуд, Уестуд или в истинския Бевърли Хилс. А беше останал при своите.

Тъй като движението през нощта не бе натоварено и Частейн шофираше със сто и петдесет километра в час, стигнаха до Бек Стрийт за по-малко от петнадесет минути. Домът на адвоката представляваше голяма тухлена колониална къща с четири бели колони, поддържащи Двуетажен портал. Приличаше на дом на южняшки плантатор и Бош се зачуди дали Елайъс не е искал да каже нещо с това.

Прозорците и външните лампи не светеха. Ако това наистина е домът на адвоката, помисли си Хари, защо никой не го очаква?

На кръглата отбивка бе паркиран автомобил, но не порше или волво, а стар камаро, пребоядисан, с хромирани тасове на колелата. Отдясно на къщата имаше двуместен гараж, но вратите му бяха затворени. Частейн спря зад камарото.

— Хубава кола — каза той. — Знаеш ли, не бих я оставял нощем навън. Даже и в квартал като този. Прекалено близо е до джунглата.

Той изключи двигателя и посегна към вратата.

— Хайде да почакаме малко тук — спря го Бош. После отвори куфарчето си и се свърза с централата.

Поиска отново да проверят адреса на Елайъс. Нямаше грешка. Той помоли телефонистката да провери и номера на камарото. Оказа се, че е регистриран на името на Мартин Лутър Кинг Елайъс, осемнадесетгодишен. Бош благодари и затвори.

— На верния адрес ли сме? — попита Частейн.