Майкъл Конъли - Примката на совата

С това Крецлър прекрати разпита на Едгар, като се надяваше през двата почивни дни заседателите да си спомнят какво са чули.

Фоукс навярно усети неговото намерение, защото каза, че иска да зададе няколко кратки въпроса. Въпросите се оказаха безобидни и не допринесоха почти с нищо за тезата на защитата. Точно в четири и половина адвокатът приключи разпита и съдия Хютън побърза да обяви почивка до понеделник.

Докато залата се изпразваше, Бош хвърли поглед наоколо, но не видя Макавой. Едгар и Райдър, които бяха останали след показанията си, се приближиха към него.

— Хари, що не вземем да се напием? — попита Райдър.

— Киз, що не вземем да се напием? — отвърна Бош.

В събота сутринта чакаха клиентите до десет и половина, но никой не се появи.

Маккейлъб седеше мълчаливо на кърмата и кипеше от яд. Много му се беше струпало — липсващите клиенти, отстраняването от случая, последният телефонен разговор с Джей Уинстън и какво ли не още. Малко преди да излезе от къщи, Уинстън бе позвънила да се извини за вчера. Той се престори на безразличен. Така и не й каза, че преди два дни Бъди Локридж е подслушал разговора им на яхтата. Когато Джей му предаде, че Туили и Фридман искат от него всички копия на документи по случая, той заръча да дойдат да си ги вземат, щом толкова им трябват. Добави, че има клиенти и трябва да тръгва. Накрая се сбогуваха малко прибързано и прекратиха разговора.

Реймънд се бе привел над парапета с малката въдица, която Маккейлъб му подари, след като се преместиха на острова. През бистрата вода се виждаха едри оранжеви риби на пет-шест метра дълбочина. Бъди Локридж седеше отпред и четеше местните новини в „Лос Анджелис Таймс“. Изглеждаше безметежен като лятна вълна. Маккейлъб все още не бе проверил подозренията си, че информацията е изтекла от него. Чакаше подходящ момент.

— Хей, началство, видя ли какво пише тук? — подметна Локридж. — За вчерашните показания на Бош.

— Не.

— Човече, та те намекват, че онзи режисьор е сериен убиец. Прилича на някой от твоите случаи. А този, дето го сочи с пръст от свидетелското място, е…

— Бъди, казах ти да не говориш за това. Забрави ли?

— Добре де, извинявай. Ама ако и това не е ирония на съдбата…

— Чудесно, стига толкова.

Маккейлъб отново погледна часовника си. Клиентите трябваше да са тук в десет. Той се изправи и тръгна към каюткомпанията.

— Ще се обадя по телефона. Нямам желание да ги чакам цял ден.

От чекмеджето на малката масичка в каюткомпанията той извади бележника с резервациите. Бяха само две — днешната и за следващата събота. През зимата нямаше много работа. Маккейлъб погледна първия лист. Не знаеше нищо за клиентите, защото Бъди бе приел поръчката. Оказаха се четирима мъже от Лонг Бийч. Трябваше да пристигнат в петък вечерта и да нощуват в хотел „Дзейн Грей“. Бяха предвидени четири часа плаване с яхтата — от десет до два следобед, после клиентите щяха да си заминат с ферибота. Бъди бе записал домашния номер на организатора, а отдолу беше добавил, че половината сума е получена, в предплата.

Маккейлъб огледа списъка на местните хотели и се обади най-напред в „Дзейн Грей“. След малко узна, че организаторът на групата не е отседнал там. После позвъни на домашния телефон и откри съпругата му. Тя каза, че мъжът й не си е вкъщи.

— Добре, но ние го чакаме с яхта на остров Каталина. Дали е потеглил насам с приятелите си?

Настана дълго мълчание.

— Госпожо, чувате ли ме?

— Да, да. Само че… само че днес няма да ходят на риболов. Казаха ми, че отменили пътуването. В момента са на голф. Ако искате, ще ви дам клетъчния телефон на мъжа ми. Можете да поговорите…

— Не е необходимо, госпожо. Приятен ден.

Маккейлъб изключи телефона. Вече разбираше какво е станало. И двамата с Бъди бяха забравили да проверят телефонния секретар на номера, който публикуваха в рекламните обяви из разни туристически и риболовни издания. Той се свърза с номера, набра кода и се оказа, че съобщението е там още от сряда. Клиентите отменяха резервацията. Щели да се обадят по-късно.

— Да бе — промърмори Маккейлъб.

Той изтри съобщението и изключи телефона. Искаше му се да го запокити през стъклото към главата на Бъди, но опита да се успокои. Мина в камбуза и извади от хладилника кутия портокалов сок. Изнесе я на кърмата.

— Няма да има клиенти днес — каза той и отпи глътка сок от кутията.

— Защо? — попита Реймънд с нескрито разочарование.