Майкъл Конъли - Примката на совата

Маккейлъб избърса с ръкав устните си.

— Отмениха поръчката.

Локридж откъсна очи от вестника и Маккейлъб го прониза с поглед.

— Е, поне ни остава капарото, нали? — каза Бъди. — Взех им двеста долара.

— Не, няма да ни остане капарото, защото са се обадили в сряда. И двамата сме били прекалено заети, за да проверим телефонния секретар.

— Ах, мамка му! Аз съм виновен.

— Бъди, не ругай пред момчето. Колко пъти да ти го казвам?

— Извинявай. Извинявай.

Маккейлъб продължи да го гледа. Бе предпочел да отложи разговора за след плаването, защото щеше да се нуждае от помощта на Бъди. Сега вече нямаше значение. Можеше да говори.

— Реймънд — каза той, без да откъсва очи от Локридж, — още ли искаш да изкараш малко пари?

— Аха.

— Искаш да кажеш да, нали?

— Аха. Тоест да. Да.

— Добре, тогава свършвай с риболова и върви да прибереш всички въдици на място. Можеш ли?

— Естествено.

Момчето бързо намота кордата, свали примамката и я хвърли във водата. Закрепи кукичката за пръта, после остави въдицата настрани, за да си я вземе на тръгване. Обичаше да тренира техниката на мятане и често размахваше пръта на задната веранда.

Реймънд се зае да сваля масивните прътове за морски риболов от стойките, където ги беше сложил Бъди. Два по два ги пренесе в салона и ги прикрепи за скобите на тавана. Налагаше му се да стъпва на дивана, но диванът и без това се нуждаеше от нова тапицерия, тъй че Маккейлъб не възразяваше.

— Какво се оклюма, началство? — подхвърли Бъди. — Нищо не е станало, мой човек. Някакви си клиенти. Знаехме, че този месец ще има затишие.

— Не е заради клиентите, Бъди.

— Тогава какво? Случаят ли?

Маккейлъб отпи още една глътка сок и остави кутията на парапета.

— Имаш предвид случая, от който ме отстраниха?

— Сигурно. Не знам. Отстраниха ли те? Кога…

— Да, Бъди, отстраниха ме. И искам да те попитам нещо. — Той изчака Реймънд да влезе с въдиците в каюткомпанията. — Четеш ли „Ню Таймс“, Бъди?

— Кое, онова седмично вестниче, дето го раздават безплатно?

— Да, онова седмично вестниче. „Ню Таймс“, Бъди. Излиза всеки четвъртък. В автоматичната пералня на пристанището винаги има цяла камара. Всъщност защо ли те питам? Знам, че го четеш.

Локридж изведнъж заби поглед в палубата. Изглеждаше смазан от вина. Той вдигна длан да избърше потта от лицето си. После закри очи и отговори:

— Тери, съжалявам. Изобщо не знаех, че ще стигне до теб. Какво стана?

— Какво има, чичо Бъди? — обади се Реймънд от вратата на каюткомпанията.

— Реймънд, ако обичаш, влез вътре за няколко минути и затвори вратата — каза — Маккейлъб. — Можеш да пуснеш телевизора. Ние с Бъди трябва да поговорим насаме.

Момчето се поколеба. Гледаше как Бъди закрива лицето си.

— Реймънд, моля те. И върни това в хладилника.

Най-сетне момчето прекрачи напред и взе кутията. Върна се вътре и плъзна вратата на място. Маккейлъб отново погледна Локридж.

— Как можа да си въобразиш, че няма да стигне до мен?

— Не знам. Просто си мислех, че никой няма да разбере.

— Е, сбъркал си. И ми създаде големи неприятности. Но най-скапаното е, че ме предаде, Бъди. Направо не ми се вярва, че си способен на такова нещо.

Маккейлъб погледна към стъклената врата, за да е сигурен, че момчето не чува. Не видя Реймънд. Сигурно беше слязъл в някоя от каютите. Маккейлъб осъзна, че се задъхва от гняв. Трябваше да се успокои.

— Налага ли се да научи и Грасиела? — попита умолително Бъди.

— Не знам. Няма значение какво ще научи. Важното е, че бяхме приятели, а ти стори нещо зад гърба ми.

Локридж продължаваше да крие очи.

— Просто не мислех, че ще е толкова важно за теб, дори и да узнаеш. Голяма работа. Аз…

— Недей да увърташ и да ми разправяш каква е работата, разбра ли? И изобщо недей да ми хленчиш. Млъквай.

Маккейлъб му обърна гръб, отиде на кърмата и се загледа към хълма над центъра на малкото градче. Виждаше къщата си. Грасиела седеше на верандата с бебето. Тя размаха ръка, после повдигна и ръчичката на Сиело. Маккейлъб отвърна на поздрава.

— Какво искаш от мен? — обади се зад гърба му Бъди. Вече говореше по-спокойно. — Кажи, какво искаш? Да не се повтори ли? Чудесно, няма да се повтори.

Маккейлъб не се обърна. Продължи да гледа семейството си.

— Вече няма значение какво ще правиш. Злото е сторено. Трябва да си помисля. Не сме само приятели, но и партньори. По-точно бяхме. Сега искам само едно — да се махнеш. Аз влизам вътре при Реймънд. Вземи лодката и се върни на кея. Довечера можеш да хванеш ферибота. Просто не искам да те виждам, Бъди. Поне засега.