Майкъл Конъли - Примката на совата

— Поръчано и платено от Едуард Гън, изпратено на „Суицър Авеню“, но получено от някой си Луберт Дас. Не съм срещала в разследването подобно име. Не го помня и от списъка на наемателите. Ще се обадя на Роршах да провери дали Гън е имал съквартирант.

— Недей да си хабиш времето. Дас никога не е живял там.

Тя откъсна очи от списъка и го погледна.

— Знаеш ли кой е Луберт Дас?

— Донякъде.

— Донякъде ли? Донякъде? Ами Джером ван Айкен?

Маккейлъб кимна. Уинстън захвърли разпечатките върху кашона. По лицето й се бореха любопитство и раздразнение.

— Е, Тери, мисля, че е крайно време да ми кажеш каквото знаеш.

Маккейлъб кимна отново и хвана дръжката на вратата.

— Хайде да отидем на яхтата. Можем да поговорим там.

— Защо да не разговаряме тук, дявол да го вземе?

Маккейлъб се усмихна смутено.

— Защото съм ти подготвил нещо като аудио-визуална демонстрация.

Той отвори вратата, излезе и се извърна към нея.

— Ще те чакам там, бива ли?

Тя тръсна глава.

— Дано да си ми подготвил свестен психологически портрет.

Маккейлъб поклати глава.

— Все още не мога да ти предложа подробен портрет, Джей.

— Тогава какво можеш да ми предложиш?

— Заподозрян.

После той затвори вратата и докато вървеше към колата си, чу приглушените ругатни на Уинстън. Както крачеше през паркинга, внезапно над него падна сянка. Вдигна очи и видя в небето дирижабъла на „Гудиър“, който напълно закриваше слънцето.

Петнайсет минути по-късно двамата се събраха на „Попътно вълнение“. Маккейлъб извади от хладилника кока-кола и каза на Уинстън да се настани на креслото до масичката в каюткомпанията. На паркинга й бе поръчал да донесе пластмасовата сова. Сега използва две книжни салфетки, за да извади отливката от кашона и да я сложи на масичката. Уинстън го гледаше с ядно прехапани устни. Маккейлъб й каза, че разбира доколко я дразнят тези тайнствени номера в нейното собствено следствие, но добави, че ще й отстъпи контрола веднага, след като представи разкритията си.

— Само едно мога да кажа, Тери. Дано да имаш важни причини, инак мътните ще те вземат.

Маккейлъб си спомни как някога бе отбелязал в скрита бележка към досието по първия им общ случай, че при нервно натоварване е склонна да използва груби изрази. И че е надарена с остър ум и интуиция. Надяваше се това да остава в сила и досега.

Той отиде до барчето, където беше оставил подготвената папка. Отвори я и отнесе най-горния лист на масичката. Избута настрани разпечатката от „Небесна преграда“ и остави листа до пластмасовата сова.

— Как мислиш, дали това е нашата птица?

Уинстън се приведе да огледа цветното изображение. То представляваше увеличен детайл от картината на Бош „Градината на земните наслаждения“ — гол мъж, прегърнал тъмна сова с лъскави черни очи. Маккейлъб го бе изрязал заедно с още някои детайли от книгата на Марайнисен. Видя как Уинстън прехвърля поглед от пластмасовата сова към картината и обратно.

— Бих казала, че съвпада — отговори най-сетне тя. — Откъде го изрови? От „Гети“ ли? Трябваше да ми кажеш вчера, Тери. Каква е тая шибана история?

Маккейлъб успокоително вдигна длани.

— Ще ти обясня всичко. Само ми позволи да ти покажа нещата така, както искам. След това ще отговоря на всички твои въпроси.

Тя му махна с ръка да продължи. Маккейлъб отиде до бара, донесе втория лист и го остави пред нея.

— Същият художник, друга картина.

Уинстън се вгледа. Това беше детайл от „Страшният съд“ — вързан грешник с извити зад гърба крака и ръце чака да попадне в ада.

— Стига си ми въртял номера. Кой е рисувал това?

— Ще ти кажа след малко.

Маккейлъб се върна към папката върху барплота.

— Още ли е жив? — подвикна Уинстън след него.

Той донесе третия лист и го остави до първите два.

— Умрял е преди повече от петстотин години.

— Господи!

Тя вдигна третия лист и го разгледа отблизо. Беше цялостна репродукция на „Седемте смъртни гряха“.

— Това би трябвало да е Божието око, виждащо всички грехове на света — обясни Маккейлъб. — Познати ли са ти думите в центъра, около ириса?

— Пази се, пази се… — преведе тя шепнешком. — О, Господи, наистина си имаме работа със смахнат човек. Кой е той?

— Още една. Тя идва точно на място.

Маккейлъб се върна при папката за четвърти път и се върна с поредната изрязана репродукция на Бош. Подаде я на Уинстън.

— Нарича се „Операция на глупостта“. През Средновековието някои хора вярвали, че от човешката глава може чрез операция да се извади камък, който причинява глупостта и лукавството. Забележи мястото на разреза.