Майкъл Конъли - Примката на совата

След като Фоукс се поклони на заседателите и напусна катедрата, Хютън обяви, че дава обедна почивка малко но-рано, за да могат след нея да пристъпят към свидетелските показания.

Бош гледаше как съдебните заседатели излизат през вратата до ложата. Неколцина от тях се озърнаха през рамо към залата. Последна вървеше негърка на около петдесет години, която погледна право към Бош. Той наведе глава и веднага съжали за това. Когато отново вдигна очи, жената беше изчезнала.

Когато съдията обяви почивка, Маккейлъб изключи телевизора. Не му се слушаха коментари от студиото. Според него защитата водеше по точки. Фоукс бе предприел хитър ход, казвайки на заседателите, че и той не харесва личния живот на своя клиент. Напомняше им, че делото е за убийство, а не за навиците на обвиняемия.

Отново се зае с подготовката за следобедната си среща с Джей Уинстън. След закуска пак бе отскочил до яхтата да вземе книгите и досиетата. Сега с помощта на ножици и лепенки изработваше експонат, чрез който се надяваше не само да впечатли Уинстън, но и да я убеди в нещо. Все още не можеше сам да си повярва. В известен смисъл сглобяването бе генерална репетиция за доказването на неговата теза. Тъй че Маккейлъб смяташе за много полезно времето, посветено на онова, което щеше да каже и демонстрира на Уинстън. То му позволяваше да види логическите пропуски и да подготви отговори на въпросите, които Уинстън със сигурност щеше да зададе.

Докато обмисляше какво точно да каже на Уинстън, тя позвъни по клетъчния телефон.

— Може да имаме напредък със совата. Не е сигурно, но се надявам.

— Какво става?

— Дистрибуторът в Мидълтън, щат Охайо, смята, че знае откъде е закупена. Някаква компания тук, в Карсън, наречена „Небесна преграда“.

— Защо смята така?

— Защото Кърт му прати по факса снимки на птицата и човекът в Охайо забелязал, че дъното на отливката е продупчено.

— Добре. Какво означава това?

— Доколкото разбрах, птиците се доставят с отделна основа, която може да бъде напълнена с пясък, за да не падат от ветрове, бури и тъй нататък.

— Разбирам.

— Има обаче един клиент, който поръчва основата да е пробита. И това е „Небесна преграда“. Искат го, защото монтират совите върху някаква джунджурия, която крещи.

— Как така крещи?

— Като истинска сова, нали разбираш. Изглежда, че така птиците се плашат още повече. Знаеш ли какъв е девизът на „Небесна преграда“? „Ние сме номер едно, когато птиците трябва да станат номер две.“ Много мило, а? Казват го всеки път, щом им позвъниш по телефона.

Маккейлъб не се разсмя. Мозъкът му работеше толкова трескаво, че просто нямаше време за хумор. Значи компанията е в Карсън?

— Точно така, близо до твоето пристанище. Сега трябва да бягам на съвещание, но мисля да отскоча дотам, преди да се видим. Можеш ли да дойдеш и ти? Ще имаш ли време?

— Добра идея. Ще дойда.

Тя му даде адреса, който се оказа на петнайсет минути път от Кабрильо, и се споразумяха за среща там в два следобед. Уинстън добави, че президентът на компанията, някой си Камерън Ридъл, се съгласил да ги приеме.

— Ще донесеш ли и совата? — попита Маккейлъб.

— Искаш ли да ти кажа нещо, Тери? Вече дванайсет години работя като ченге. А мозък си имам още по-отдавна.

— Извинявай.

— Чакам те в два следобед.

След като изключи телефона, Маккейлъб извади от фризера последното тамале, затопли го в микровълновата печка, уви го във фолио и го прибра в кожената си чанта, за да хапне по пътя през залива. Надникна във всекидневната, където дъщеря му спеше в прегръдките на бавачката мисис Перес. Той докосна бузката на бебето и излезе.

„Небесна преграда“ се намираше в един квартал с множество магазини и складове на едро, разположен откъм източната страна на магистрала 405, точно преди летището, над което висеше дирижабълът на „Гудиър“. Дирижабълът си беше на място и Маккейлъб видя стоманените въжета, които го удържаха срещу напора на следобедния вятър, слизащ от планините. Когато спря пред „Небесна преграда“, той забеляза на паркинга служебен автомобил и предположи, че е на Уинстън. Оказа се прав. Когато влезе през стъклената врата, завари я да седи в малка чакалня. На пода до нея имаше куфарче и кашон с червена лепенка ВЕЩЕСТВЕНО ДОКАЗАТЕЛСТВО. Тя веднага стана и пристъпи към гишето, зад което седеше младеж с телефонни слушалки.

— Бихте ли съобщили на мистър Ридъл, че сме тук?

Младежът, който явно водеше някакъв разговор, само кимна.