Майкъл Конъли - Примката на совата

— Забрави да споменеш фамилията. Как е тя?

— О, извинявай. Бош. Като известната марка автомобилни свещи.

Маккейлъб застина. Не можеше нито да помръдне, нито да си поеме дъх. Гледаше втренчено името върху листа и нямаше сили да запише последните думи на Доран. Най-сетне извърна глава и се загледа към тротоара, по който бе видял да се отдалечава Хари Бош.

— Тери, слушаш ли ме?

Той се опомни.

— Да.

— Всъщност това е всичко, с което разполагам. И трябва да вървя. Съвещанието започва.

— Нещо друго за Бош?

— Нищо съществено. А и нямам време.

— Добре, Браз. Слушай, много благодаря. Задължен съм ти.

— Няма да го забравя. Обади се, когато приключиш със случая, бива ли?

— Дадено.

— Непременно.

Връзката се прекъсна и Маккейлъб бавно затвори телефона. Записа си да прати на Браз снимка на дъщеря си. Всъщност нямаше опасност да забрави. Правеше го само за да не гледа името на художника.

— Мамка му — прошепна той.

Дълго седя сам с мислите си. Изпълваше го с тревога съвпадението, че бе получил тази зловеща информация само броени минути, след като обядва заедно с Хари Бош. Огледа записките си още веднъж, но знаеше, че те не съдържат необходимите сведения. Накрая извади пак телефона и набра номера на „Справки“. След минута се свърза с личния състав на централното полицейско управление в Лос Анджелис. Чак след деветия сигнал му отговори женски глас.

— Да, обаждам се от областното управление и трябва да се свържа с един полицай от Лос Анджелис. Но не знам къде точно работи. Разполагам само с името му.

Надяваше се жената да не го попита какво общо има с областното управление. Настана дълго мълчание, после затрака пишеща машина.

Фамилията, моля.

— Ами… Бош.

Обясни как се пише, после сведе очи към бележките си, готов да продиктува и малкото име.

— А малкото… не, оставете. Само един е с тази фамилия. Йе… рони… мус. Така ли е? Не знам как се произнася.

— Йеронимус. Да, той е.

Продиктува името буква по буква и попита дали съвпада. Съвпадаше.

— Е, той е детектив трети разряд и работи в Холивуд. Искате ли номера?

Маккейлъб не отговори.

— Сър, искате ли…

— Не, имам го. Много благодаря.

Той прекъсна, погледна часовника си и пак вдигна телефона. Набра директния номер на Джей Уинстън и тя се обади веднага. Попита я дали лабораторията е дала някакви резултати от изследването на пластмасовата сова.

— Засега не. Минаха само два часа, а единият техник беше на обяд. Ще изчакам до утре, преди да им давам зор.

— Имаш ли време да завъртиш няколко телефона?

— На кого искаш да се обадя?

Той й разказа за проучването на Браз Доран, но без изобщо да споменава за Йеронимус Бош. Каза, че иска да разговаря със специалист по живописта от времето на северния Ренесанс, но вероятно срещата ще се уреди по-охотно и по-бързо, ако молбата идва от официален служител в отдел „Убийства“.

— Ще го направя — обеща Уинстън. — Откъде да започна?

— Лично аз бих опитал най-напред с музея „Гети“. Сега съм във Ван Нюис. Ако някой се съгласи да ме приеме, мога да стигна за половин час.

— Добре, ще опитам. Поговори ли с Хари Бош?

— Да.

— Нещо ново?

— Почти нищо.

— Жалко. Дочуване засега. Пак ще ти се обадя.

Маккейлъб изхвърли остатъка от обяда си в едно от кошчетата за смет и тръгна обратно към съдебната сграда, където бе паркирал джипа на една странична уличка близо до службата за освобождаване под гаранция. Докато вървеше натам, мина му през ума, че с мълчанието си е излъгал Уинстън. Знаеше, че трябва да й каже за връзката с Бош, дори и да се окажеше най-невинно съвпадение. Помъчи се да разбере какво го бе накарало да премълчи. Не откри отговор.

Тъкмо наближаваше джипа, когато телефонът му забръмча. Беше Уинстън.

— В два следобед имаш среща в „Гети“. Потърси Лий Аласдеър Скот. Заместник-директор по поддръжката на картините.

Маккейлъб извади листовете, подпря ги върху предния капак на джипа и записа името, след като помоли Уинстън да го продиктува по букви.

— Ти си светкавица, Джей. Благодаря.

— Всичко в името на клиента. Разговарях лично със Скот и той каза, че ако не успее да ти помогне, ще потърси някой друг от сътрудниците.

— Спомена ли му за совата?

— Не, идеята си е твоя.

Маккейлъб усещаше, че има още една възможност да й каже за Йеронимус Бош. Но пак премълча.

— Ще се чуем по-късно, нали?

— Да, дочуване.

Той прибра телефона и отключи колата. Хвърли поглед към службата за освобождаване под гаранция и зърна над входа на сградата голям бял плакат със сини букви: