Майкъл Конъли - Примката на совата

— Не го приемай лично, но с Гън май са стигнали до задънена улица, щом вече търсят външна помощ.

Маккейлъб кимна.

— Има такова нещо.

Той погледна хотдога пред себе си и съжали, че няма нож и вилица.

— Какво има? — попита Бош. — Сбъркахме ли, че дойдохме тук?

— Не. Просто си мислех. След палачинките в „Дюпар“ и тая чудесия, нищо чудно до довечера да ми потрябва ново сърце.

— Ако искаш да си съсипеш сърцето, другия път отскочи след „Дюпар“ до „Поничките на Боб“. Пак там, до пазара. Висок, остъклен павилион. Хапнеш ли две понички, тутакси усещащ как артериите ти се втвърдяват и почват да пукат като ледени висулки напролет. Засега още няма заподозрян, нали?

— Да, няма.

— И какво толкова, те заинтересува?

— Каквото интересува и Джей. Има нещо особено в случая. Смятаме, че вероятно убиецът тепърва ще се развихри.

Бош само кимна. Устата му беше пълна.

Маккейлъб го огледа изпитателно. Косата му беше по-къса, отколкото я помнеше. И по прошарена, но това можеше да се очаква. Все още беше с мустаци. Очите му напомняха тези на Грасиела — толкова тъмни, че зеницата почти не се различаваше. Но очите на Бош бяха уморени и от ъгълчетата им се разбягваха ситни бръчици. И все пак си оставаха живи, наблюдателни. Седеше леко приведен напред, сякаш готов да скочи на крака. Маккейлъб си спомни, че винаги бе усещал в него някаква скрита сила — като обтегната пружина. Имаше чувството, че Бош може всеки момент да превърти без каквато и да било причина.

Бош бръкна под сакото, извади слънчеви очила и си ги сложи. Маккейлъб се запита дали не го прави, защото с усетил интереса му. Наведе се, вдигна хотдога и най сетне отхапа. Вкусът бе чудесен и в същото време убийствен. Топ отново го остави върху картонената чинийка и избърса ръка със салфетката.

— Е, разкажи ми за Гън. Казват, че бил отрепка. И какво още?

— Какво още ли? Май няма друго. Той беше хищник. Използваше жените, купуваше ги. Изобщо не се съмнявам, че беше убил онова момиче в мотелската стая.

— Но прокуратурата се отказа от случая.

— Да, Гън се оправда със самозащита. Разправяше разни небивалици, но не чак такива, че да подкрепят обвинението. Претендираше за самозащита и при един съдебен процес просто нямаше как да го опровергаят. Затова подритнаха папката. Случаят е приключен, ходом марш към следващия.

— Той разбра ли, че не му вярваш?

— И още как. Знаеше много добре.

— Опита ли се да го притиснеш?

Дори и през тъмните очила погледът на Бош беше красноречив. Последният въпрос засягаше самочувствието му на следовател.

— Искам да кажа — побърза да се поправи Маккейлъб, какво стана, когато се опита да го притиснеш?

— Истината е, че така и не ни се отвори възможност. Възникна проблем. Разбираш ли, бяхме нагласили цялата работа. Аз и моят партньор отведохме Гън в участъка и го оставихме в една от стаите. Искахме да повиси там, да се поти и да си мисли за разни неща. Канехме се да свършим канцеларската работа, да попълним регистъра, а после да го притиснем и да изкопчим истината. Но не успяхме да си свършим работата. Да я свършим както трябва, искам да кажа.

— Какво стана?

— Аз и Едгар — това е моят партньор, Джери Едгар — отидохме отсреща да пием кафе и да обсъдим как ще разиграем сценката. Докато бяхме там, нашият лейтенант зърнал Гън в стаята за разпити, без да си има представа за какъв дявол е задържан. Решил да влезе и да провери дали човекът е осведомен за правата си.

Маккейлъб видя как лицето на Бош пламва от гняв, макар да бяха минали шест години.

— Разбираш ли, Гън беше дошъл като свидетел и предполагаема жертва на престъпление. Разправяше, че тя му налетяла с нож и той завъртял острието насреща й. Затова не се налагаше да му четем правата. Планът беше да влезем и да го разпитваме, докато допусне грешка. Успеехме ли, щяхме да му прочетем правата. Но онзи скапан лейтенант си нямал представа какво е положението. Просто влязъл и се раздрънкал. Оттам нататък цялата работа се издъни. Гън разбра, че сме го взели на мерник. Още щом влязохме, поиска адвокат.

Бош поклати глава и се загледа към улицата. Маккейлъб проследи погледа му. Отсреща имаше фирма за търговия със стари автомобили, над чийто паркинг се развяваха червени, бели и сини знамена. За Маккейлъб тия фирми бяха символ на Ван Нюис. Имаше ги навсякъде.

— И какво каза на лейтенанта? — попита той.

— Какво му казах ли? Нищо не казах. Просто го метнах през прозореца на канцеларията. Временно ми отнеха правата и ме пуснаха в отпуск по болест. Джери Едгар насочи случая към областната прокуратура, ония там се помотаха известно време и накрая му биха шута.