Майкъл Конъли - Примката на совата

Бош кимна. Гледаше втренчено празната картонена чинийка.

— Просто провалих случая — добави той. — Да, провалих го.

Маккейлъб изчака, преди да заговори. Порив на вятъра грабна чинийката от масата и я запремята по тревата. Детективът гледаше подир нея. Не направи опит да я догони.

— Още ли работиш с онзи лейтенант?

— А, не. Той вече не е при нас. Малко след онзи случай една вечер излезе и не се прибра у дома. Откриха го в колата му. Беше спряна в тунела под Грифит Парк, близо до Обсерваторията.

— Какво, самоубил ли се е?

— Не. Някой му беше помогнал. Случаят още се води неразкрит.

Бош отново го погледна. Маккейлъб сведе очи и забеляза, че иглата на вратовръзката му има форма на чифт малки сребърни белезници.

— Какво друго да ти кажа? — продължи Бош. — Гън нямаше нищо общо. Той беше просто муха в мехлема — под мехлема имам предвид онази тъпотия, наречена правна система.

— Май не си имал много време да проучиш миналото му.

— Никакво време. Всичко, което ти разказах, стана за около осем или девет часа. После бях отстранен от случая, а Гън си тръгна по живо, по здраво.

— Но ти не си се отказал. Джей ми каза, че си го посетил в участъка един ден преди убийството.

— Да, бяха го прибрали за шофиране в нетрезво състояние, докато обикалял с колата да търси курви. Обадиха ми се, че е зад решетките. Отидох да видя как е. Мислех евентуално да го попритисна, да видя дали не е готов да пропее. Само че той беше мъртво пиян. Лежеше на пода и драйфаше. С това свърши всичко. Може да се каже, че изобщо не сме общували.

Бош погледна недоядения хотдог на Маккейлъб, после часовника си.

— Извинявай, но друго не знам. Ще ядеш ли това, или…

— Още някоя хапка и един-два въпроса. Не искаш ли да запалиш?

— Зарязах ги преди две години. Пуша само в извънредни случаи.

— Само не ми разправяй, че ти е повлияла кампанията против тютюна.

— Не, жена ми искаше да се откажем и двамата. Направихме го.

— Жена ти? Хари, отново ме изненадваш.

— Не се впрягай толкова. Минала работа. Пак съм ерген, но поне вече не пуша. За нея не знам.

Маккейлъб кимна мълчаливо, усещайки, че е навлязъл прекалено навътре в личния му живот. Побърза да се върне към случая.

— Е, имаш ли някакви теории кой може да го е убил?

Отхапа още един залък, докато Бош отговаряше.

— Предполагам, че си е намерил майстора. Някой тип досущ като него, който вече е нарушавал закона. Само не ме разбирай погрешно, искрено се надявам вие с Джей да го спипате. Засега обаче, който и да е той или тя, не е сторил нищо, за което да се разтревожа. Нали ме разбираш?

— Странно, че говориш за „той или тя“. Мислиш ли, че може да е била жена?

— Твърде малко знам, за да правя изводи. Но както казах, той дебнеше жените. Може някоя да му е видяла сметката.

Маккейлъб кимна. Не се сещаше какво повече да попита. Разговорът с Бош от самото начало си беше изстрел напосоки. Може би сам той отдавна го знаеше и просто искаше да се свърже с Бош по друга причина. Привел очи към картонената чинийка, Маккейлъб попита:

— Още ли си мислиш за момичето на хълма, Хари?

Не искаше да изрече на глас името, с което я наричаше Бош.

Бош кимна.

— От време на време. Тия неща не се забравят.

Макейлъб пак кимна.

— Да. Значи нищо… никой не си е признал за нея?

— Никой. Накрая пак опитах със Сегин, отидох да го видя в смъртното отделение една седмица преди екзекуцията. Помъчих се за последно да изкопча нещо от него, но той само се усмихваше. Сякаш знаеше, че това е единственият начин да ми отмъсти. Доставяше му огромно удоволствие, усещах го. Накрая станах да си вървя и му пожелах приятен престой в ада. И знаеш ли какво ми отговори? Рече: „Чух, че там било суха жега“ — Бош поклати глава. — Скапаняк. Карах дотам и обратно през почивния си ден. Дванайсет часа в колата, а климатикът не работеше.

Той се втренчи в събеседника си и въпреки тъмните очила Маккейлъб отново усети връзката, която някога го обединяваше с този човек.

Преди да каже нещо, чу как телефонът му забръмча в джоба на якето, преметнато върху облегалката на съседния стол. Трескаво разрови гънките на дрехата и успя да измъкне телефона, преди отсреща да затворят. Обаждаше се Браз Доран.

— Имам нещо за теб. Не е много, но става за начало.

— Може ли да ти се обадя след малко?

— Точно сега съм в централната заседателна зала. Готвим се да обсъдим един случай и аз водя съвещанието. Може да минат два часа, преди да се освободя. Позвъни ми довечера у дома, ако…