Майкъл Конъли - Примката на совата

Седна в джипа и разсеяно се зачуди дали въпросната Телма е затворничка или служителка. После подкара към Виктори Авеню. Щеше да продължи по него до магистрала 405 и след това да отбие на юг.

Когато магистралата се надигна, за да прекоси планините Санта Моника през прохода Сепулведа, Маккейлъб зърна на хълма отпред да се извисява музеят „Гети“. Сградата бе също тъй внушителна, както и великите произведения на изкуството, които приютяваше. Приличаше на средновековен замък, върху хълм. Едно от двете вагончета на зъбчатата железница бавно пъплеше нагоре по склона, понесло поредната група поклонници към олтара на историята и изкуствата.

Докато паркира в подножието на хълма и хване следващото вагонче, вече бе закъснял с петнайсет минути за срещата с Лий Аласдеър Скот. Един пазач го упъти и Маккейлъб изтича по варовиковото площадче към служебния вход. След като се представи на пропуска, той седна на пейката отстрани и зачака да дойде Скот.

Скот беше на около петдесет години и говореше с лек акцент, издаващ, че е родом от Австралия или Нова Зеландия. Изглеждаше дружелюбен и готов да помогне на областната полиция.

— И друг път сме имали възможност да предложим съвет и помощ на ваши колеги. Най-често става дума за проверка на художествени платна или исторически сведения относно определени картини — каза той, докато вървяха по дългия коридор към кабинета му. — Но детектив Уинстън спомена, че случаят е по-различен. Нуждаете се от общи сведения за северния Ренесанс, така ли?

Той отвори една врата и въведе Маккейлъб в поредица от кабинети. Влязоха в първия кабинет покрай гишето на охраната. Стаичката бе малка, но с голям прозорец, от който се разкриваше изглед през прохода към домовете по склона на Бел Еър. Покрай двете стени се издигаха библиотечни лавици, бюрото беше отрупано с книги и от това кабинетът изглеждаше още по-тесен. Имаше място само за два стола. Скот посочи единия на Маккейлъб и седна върху другия.

— Всъщност нещата малко се промениха след разговора ви с детектив Уинстън — каза Маккейлъб. — Сега мога да уточня по-конкретно какво ме интересува. Успях да стесня търсенията си само до един художник от онзи период. Ако успеете да ми разкажете за него и евентуално да ми покажете част от творчеството му, ще ви бъда извънредно благодарен.

— За кой художник става дума?

— Ще ви покажа името.

Маккейлъб извади записките си, Скот очевидно познаваше името и го прочете с ударение върху втората сричка.

— Така и предполагах, че се произнася, но не бях сигурен — каза Маккейлъб.

— Всъщност творчеството му е твърде известно. Не го ли познавате?

— Не. Никога не съм изучавал история на изкуството. Има ли негови картини в музея?

— За съжаление в колекцията ни няма нито една негова творба, но имаме картина от негов последовател. В момента е на реставрация. Повечето му произведения са в Европа, най-вече в мадридския музей „Прадо“. Други са пръснати из различни сбирки. Но не съм аз човекът, с когото трябва да разговаряте.

Маккейлъб въпросително вдигна вежди.

— Тъй като ви интересува единствено Бош, най-добре би било да поговорите с една наша сътрудничка по поддръжката. За ваш късмет тя съставя подробен каталог на творбите на Бош — доста дългосрочен и неблагодарен проект, трябва да кажа. Предполагам, че го прави за собствено удоволствие.

— Тук ли е сега? Може ли да поговоря с нея?

Скот се пресегна и включи микрофона на телефонната уредба. После огледа списъка върху бюрото си и набра три цифри. След втория сигнал се раздаде женски глас:

— Лола Уолтър, с какво мога да ви услужа?

— Лола, обажда се мистър Скот. Там ли е Пенелопи?

— Тази сутрин е заета с ада.

Скот изключи телефона и се отправи към вратата.

— Имате късмет — каза той.

— За какъв ад стана дума? — попита Маккейлъб.

— Картината, за която ви споменах преди малко. Заповядайте, моля.

Скот го поведе към асансьора и слязоха на долния етаж. По пътя Скот обясни, че реставраторското студио на музея е едно от най-добрите в света. Затова други музеи и частни колекции често изпращали свои експонати в „Гети“ за възстановяване. В момента по поръчка на една частна колекция се реставрирала картина, смятана за дело на някой от учениците или помощниците на Бош. Наричала се „Ад“.

Реставраторското студио се оказа огромна зала, разделена на две основни части. Едната представляваше работилница, където възстановяваха рамките. Другата служеше за реставрация на картините и бе разделена на множество работни ателиета, разположени покрай стъклена стена със същия изглед, който се разкриваше и от кабинета на Скот.