Майкъл Конъли - Примката на совата

— Аз също трябва да работя. Успех с разследването, мистър Маккейлъб.

Маккейлъб кимна. Фоскюлер отново се настани на стола и взе миниатюрната четка.

— Можем да отидем в моя кабинет — каза Фицджералд. — Събрала съм там всички албуми за Бош от библиотеката. Ще ви покажа творбите му.

— Би било чудесно. Благодаря.

Тя тръгна към вратата. Маккейлъб се задържа за момент да хвърли един последен поглед на картината. Очите му неволно се спряха в горния край, където мракът се вихреше над пламъците.

Кабинетът на Пенелопи Фицджералд се оказа тясна кутийка с размери не повече от два на два метра в едно общо помещение, където работеха още неколцина музейни служители. Тя дръпна втори стол от съседното работно място и покани Маккейлъб да седне. Отляво върху Г-образното й бюро имаше портативен компютър, а отдясно — купчина книги. Маккейлъб забеляза зад тях цветна репродукция на картина, напомняща онази, върху която работеше Фоскюлер. Той избута книгите настрани и се приведе да разгледа картината. Тя се състоеше от три части, като най-голямата беше в средата. И тук господстваше хаос. Десетки и десетки човешки фигури се мятаха по платната. Сцени на похот и мъчения.

— Познавате ли я? — попита Фицджералд.

— Мисля, че не. Но е на Бош, нали?

— Неговият шедьовър. Триптих, наречен „Градината на земните наслаждения“. Намира се в мадридския музей „Прадо“. Веднъж стоях пред нея четири часа. Не ми стигна времето, за да разгледам всичко. Ще искате ли кафе, вода или нещо друго, мистър Маккейлъб?

— Не, благодаря. Ако искате, можете да ме наричате Тери.

— А вие можете да ме наричате Неп.

Маккейлъб я погледна с недоумение.

— Прякор от детинство — поясни Фицджералд.

Маккейлъб кимна.

— И тъй — каза тя, — в тези албуми мога да ти покажа всяка известна картина на Бош. Важно ли е разследването ти?

Той кимна отново.

— Да, така смятам. Разследваме убийство.

— И ти си нещо като консултант?

— Преди време работех за ФБР тук, в Лос Анджелис. Колежката, която е натоварена със случая, ме помоли, да прегледам документите и да си кажа мнението. Така стигнах дотук. До Бош. Съжалявам, но не мога да споделя подробности около случая и знам, че навярно ще изгаряш от любопитство. Искам да задавам въпроси, но не мога да отговоря на твоите.

— По дяволите. — Тя се усмихна. — Звучи ми наистина интересно.

— Знаеш ли какво, ако дойде момент, когато бих могъл да ти разкажа, непременно ще го направя.

— Обещаваш ли?

Маккейлъб кимна.

— От думите на доктор Фоскюлер разбрах, че не се знае много за личността на самия творец.

— Да — потвърди Фицджералд. — Йеронимус Бош определено представлява загадка, която едва ли някога ще разкрием.

Маккейлъб разгъна листовете си върху бюрото и започна да води записки, докато Фицджералд говореше.

— Бил е надарен с едно от най-необикновените въображения на своето време. Творчеството му е изключително и дори днес, пет века по-късно, продължава да бъде обект на изследване и тълкуване. Според мен обаче, ако проучиш повечето критични анализи, ще откриеш, че обикновено го смятат за пророк на Страшния съд. Творчеството му е изпълнено с поличби за ужас и адски огън, с предупреждения за последствията от греха. Казано по-просто, в основата си неговите творби представляват вариации на една и съща тема — че човешкото безумие неминуемо ни обрича на адски мъки.

Маккейлъб драскаше трескаво, опитвайки да запише всичко. Сега съжаляваше, че не е взел диктофон.

— Симпатяга, а? — подхвърли Фицджералд.

— Така изглежда. — Маккейлъб кимна към репродукцията на триптиха. — Сигурно доста се е забавлявал в някоя съботна вечер.

Тя се усмихна.

— Точно същото си помислих, когато бях в „Прадо“.

— А нещо по линията на изкуплението? Не е ли опитвал да приютява сирачета, да се грижи за бездомни псета, да сменя спукани гуми на безпомощни старици и тъй нататък?

— За да разбереш какво е целял с творбите си, не бива нито за миг да забравяш епохата, и мястото му в нея. Макар че творчеството му е наситено с жестокости, с образи на мъчения и ужас, по онова време подобни неща не са били необичайни. Живял е в жестоко време; картините му недвусмислено изразяват това. Те отразяват и средновековната вяра в съществуването на демони къде ли не. Злото дебне във всичките му творби.

— Совата?

За миг тя го изгледа с недоумение.

— Да, използвал е совата като символ. Но нали каза, че не си запознат с творчеството му?