Майкъл Конъли - Примката на совата

Полицаите отведоха затворника към средния стол зад масата на защитата. Докато сваляха веригата, той се усмихна и погледна напред. Единият пазач хвана човека за рамото и го бутна на стола. После двамата полицаи седнаха на столове зад него.

Подсъдимият веднага се приведе напред, разгърна скицника и започна да рисува с флумастера. Бош го гледаше. Чуваше трескавото шумолене на флумастера по хартията.

— Не ми разрешават да ползвам въглен, Бош. Представяш ли си? Какво опасно може да има в някакво си парченце въглен?

Затворникът подхвърли тия думи, без да поглежда Бош. Бош не отговори.

— Подобни дреболии ме тормозят най-много — добави човекът.

— Свиквай отсега — отвърна Бош.

Онзи се разсмя, но пак не го погледна…

— Знаеш ли, нещо ми подсказваше, че точно това ще кажеш.

Бош мълчеше.

— Виждаш ли колко си прозрачен, Бош. Всички сте предсказуеми.

Вратата в дъното се отвори и Бош откъсна поглед от обвиняемия. Влизаха съдията и прокурорът. Заседанието щеше да почне след малко.

Докато се добере до селскостопанския пазар, Маккейлъб вече бе закъснял с половин час за срещата с Джей Уинстън. Бяха прекосили пролива за час и половина и след като спряха на пристанището Кабрильо, той се обади по телефона в полицията, но после откри, че акумулаторът на джипа е изтощен, защото не го бе ползвал от две седмици. Наложи се Бъди да го тегли и това отне доста време.

Влезе в ресторант „Дюпар“ край пазара, но не видя Уинстън нито на масите, нито на бара. Надяваше се да не си е тръгнала. Избра едно свободно сепаре в ъгъла и седна. Нямаше нужда да гледа менюто. Бяха избрали пазара за среща, защото беше близо до апартамента на Едуард Гън и защото Маккейлъб искаше да закуси в „Дюпар“. Неведнъж бе казвал на Уинстън, че от Лос Анджелис най-много му липсват палачинките в „Дюпар“. С Грасиела и децата всеки месец идваха на континента да закупят дрехи и други стоки, които не се намираха на Каталина. При тия пътувания почти винаги се отбиваха в „Дюпар“. Независимо дали закусваха, обядваха или вечеряха, Маккейлъб винаги си поръчваше палачинки. Реймънд също. Само че той ги предпочиташе със сладко от боровинки, а Маккейлъб с традиционния кленов сироп.

Маккейлъб каза на сервитьорката, че чака компания, но си поръча голям портокалов сок и чаша вода. Щом му донесоха поръчката, той отвори кожената си чанта и извади пластмасовото шишенце с таблетките. Винаги държеше на яхтата едноседмичен запас от хапчета, а в жабката на джипа — допълнителна доза за два дни. Беше приготвил шишенцето, след като спряха на пристанището.

Редувайки глътка вода и глътка портокалов сок, той преглътна сутрешната си доза от двайсет и седем таблетки. Отдавна ги познаваше по цвят, форма и вкус: „Прилосек“, „Дигоксин“, „Бацитрацин“. От съседното сепаре смаяно го гледаше една жена.

Никога нямаше да се отърве от таблетките. Те бяха третото неизбежно нещо в живота му след данъците и смъртта. В течение на годините някои щяха да бъдат променени, други спрени, трети добавени, но знаеше, че докато е жив, ще гълта хапчета, смекчавайки с портокалов сок отвратителния им вкус.

— Виждам, че си поръчал без мен.

Вдигна очи и видя Джей Уинстън да се настанява отсреща.

— Извинявай, че закъснях. По Десета улица имаше ужасно задръстване.

— Няма нищо. И аз закъснях. Изтощен акумулатор.

— По колко бройки пиеш сега?

— Намалих ги на петдесет и четири дневно.

— Невероятно.

— Наложи се да превърна един гардероб в аптека. Целия го запълних.

— Е, поне още си жив.

Тя се усмихна и Маккейлъб кимна. Сервитьорката донесе меню за Уинстън и ги посъветва да избързат с поръчката.

— Ще взема каквото си избере той.

Маккейлъб поръча голяма порция палачинки с топено масло и добре препържен бекон.

— Кафе? — попита сервитьорката. Изглеждаше тъй, сякаш току-що бе получила милионната поръчка в кариерата си.

— Да, моля — каза Уинстън. — Черно.

Маккейлъб предпочете портокалов сок.

Когато сервитьорката се отдалечи, той погледна Уинстън.

— Е, откри ли домоуправителя?

— Ще ни чака в десет и половина. Жилището още е свободно, но са почистили. След като махнахме печатите, сестрата на убития дошла, прегледала вещите и взела каквото й се харесало.

— Да, боях се от нещо подобно.

— Според домоуправителя не е взела много… всъщност нямало кой знае какво за взимане.

— Ами совата?

— Той не си спомня за нея. Откровено казано, и аз не помнех, докато ти не я спомена тази сутрин.