Майкъл Конъли - Примката на совата

Маккейлъб и Уинстън се изкачиха на втория етаж и влязоха в апартамента на покойния Едуард Гън, придружени от домоуправителя на име Роршах. „Също като създателя на теста, само че се пише различно“ — бе пояснил той.

Ако не знаеше точно къде да търси, Маккейлъб навярно нямаше да забележи остатъците от кръв върху килима, където беше умрял Гън. Килимът не бе заменен. Само го бяха обработили с препарат и следващият наемател сигурно щеше да си помисли, че неясното светлокафяво петно е оставено от разляно кафе или нещо подобно.

Апартаментът беше почистен и готов за наемане. Но обзавеждането си оставаше същото. Маккейлъб разпозна старите мебели от визеозаписа.

Той погледна към дъното на хола, но бюфетът бе съвсем празен. Нямаше я и совата върху него. Озърна се към Уинстън.

— Изчезнала е.

Уинстън погледна домоуправителя.

— Мистър Роршах, върху този бюфет имаше сова. Смятаме, че е важна улика. Сигурен ли сте, че не знаете какво е станало с нея?

Роршах разпери широко ръце и ги отпусна.

— Не, не знам. Вече ме питахте и тогава си помислих: „Не помня никаква сова.“ Но щом казвате…

Той сви рамене и вирна брадичка, после кимна, сякаш признаваше неохотно, че върху бюфета е имало сова.

За Маккейлъб жестовете и думите му представляваха класически пример на изпечен лъжец. Отричаш съществуването на откраднатия от теб предмет и така елиминираш самата кражба. Предположи, че и Уинстън е усетила същото.

— Джей, имаш ли телефон? Можеш ли да се обадиш на сестрата, за да проверим?

— Чакам общината да ми купи служебен.

Маккейлъб бе искал да остави своя номер свободен, в случай че позвъни Браз Доран, но сега нямаше как. Той сложи кожената си чанта върху дивана, извади телефона и го подаде на Уинстън.

Наложи й се да потърси номера на сестрата в бележника си. Докато тя звънеше, Маккейлъб бавно обиколи апартамента, опитвайки да опознае мястото и да долови някакъв отзвук от престъплението. В столовата спря пред кръглата дървена маса, обкръжена от четири стола с високи облегалки. В доклада на криминалистите се казваше, че по три от столовете имало множество петна, частични и цели отпечатъци — всички принадлежащи на жертвата Едуард Гън. По четвъртия стол, откъм северната страна на масата, нямало съвършено никакви следи. Очевидно е бил избърсан. Най-вероятно го бе сторил убиецът, след като е използвал стола за някаква цел.

Маккейлъб се ориентира и мина от северната страна на масата. Като внимаваше да не докосва облегалката, той пъхна пръсти под стола и го придърпа настрани, към бюфета. Разположи го на средата, после стъпи върху седалката. Вдигна ръце, сякаш слагаше нещо на бюфета. Столът се разлюля на неравните си крачета и Маккейлъб инстинктивно протегна ръка, за да се удържи за ръба на бюфета. В последния момент се опомни и само опря лакти в горната част на една от стъклените вратички.

— Не мърдай, Тери.

Той погледна надолу. Уинстън стоеше до него. В ръката си държеше изключения телефон.

— Не мърдам. Е, у нея ли е птицата?

— Не, изобщо нямаше представа за какво говоря.

Маккейлъб се повдигна на пръсти и надникна над горния ръб на бюфета.

— Каза ли ти какво е взела?

— Само малко дрехи и няколко стари снимки от детството им. Не искала нищо друго.

Маккейлъб кимна. Продължаваше да оглежда горната част на бюфета. Беше покрита с дебел слой прах.

— Спомена ли й, че ще отида да поговоря с нея?

— Забравих. Мога пак да й позвъня.

— Имаш ли фенерче, Джей?

Тя порови из чантата си и му подаде миниатюрно фенерче. Маккейлъб го включи и насочи лъча под малък ъгъл към горната част на бюфета. Така прашният слой се виждаше по-добре и той различи съвсем ясно осмоъгълен отпечатък от нещо, слагано там. Стойката на совата.

Той плъзна лъча по ръба, после изключи и слезе от стола. Върна фенерчето на Джей.

— Благодаря. Може би си струва да повикаш екип да потърси отпечатъци горе.

— Как така? Совата я няма, нали?

Маккейлъб се озърна към Роршах.

— Да, изчезнала е. Но за да я сложи горе, някой е използвал онзи стол. Залитнал е и се е хванал за ръба.

Той извади от джоба си химикалка и посочи мястото, където бе зърнал следи от пръсти.

— Доста е прашно, но може и да са останали отпечатъци.

— Ами ако са от онзи, който е взел совата?

Маккейлъб погледна втренчено Роршах и отговори:

— Все едно. Може да има отпечатъци.

Роршах извърна глава.

— Може ли пак да използвам телефона? — попита Уинстън.