Майкъл Конъли - Примката на совата

От хладния въздух на навъсеното утро кожата по ръцете и шията му беше настръхнала. Маккейлъб мина на носа и се загледа напред, където отвъд мъглата се криеше сушата на континента. От мисълта, че не вижда онова, за чието съществуване знае, го обзе някакво странно, зловещо чувство и той сведе очи. Носът на яхтата прорязваше безшумно водата, гладка и синкаво-черна като кожа на риба-меч. Маккейлъб знаеше, че трябва да се качи на мостика и да помогне на Бъди. Докато единият управляваше, другият щеше да следи радара, за да набележат безопасен курс към пристанището на Лос Анджелис. Жалко, че нямаше радар, който да му помогне, когато отново слезе на сушата и се помъчи да набележи курс по дирите на убиеца. Там го чакаше друга мъгла, много по-плътна от тукашната. А от тези мисли за виждане и търсене на път, умът му изведнъж се насочи към онази подробност от случая, която го бе заинтригувала най-силно.

„Пази се, пази се, Господ вижда!“

Думите се въртяха из главата му като монотонна будистка молитва. Нейде отпред, сред непрогледната мъгла, беше човекът, написал тия слова. Човекът, превърнал словата в жестока истина поне веднъж, но готов да повтори. Маккейлъб щеше да го открие. И той се запита чии ли слова ще следва. Имаше ли истински Бог, който го праща на това пътешествие?

Леко докосване по рамото го стресна и той едва не изтърва пръта зад борда. Обърна се. Беше Бъди.

— Божичко, недей да правиш така бе, човек!

— Добре ли си?

— Добре бях, докато ти не ме побърка от страх. Какви ги вършиш? Нали трябва да управляваш.

Маккейлъб се озърна през рамо да види дали вече са отминали шамандурите на пристанището.

— Не знам — каза Бъди. — Както беше застанал с тоя прът, изведнъж ми заприлича на капитан Ахав. Помислих, че ти е станало нещо. Какво правиш?

— Размишлявах. Имаш ли нещо против? И не се промъквай така изотзад, човече.

— Е, сега май сме квит.

— Върви да управляваш яхтата, Бъди. Аз ще се кача след малко. И включи генератора — така и така двигателите работят, поне да заредим акумулаторите.

Докато Бъди се отдалечаваше, Маккейлъб усети как сърцето му се успокоява. Той мина отзад и закрепи пръта на място. Докато се навеждаше, самотна вълна разлюля яхтата. Той надигна глава и потърси с поглед какво я е предизвикало. Но не видя нищо. Вълната отмина като призрак по гладката повърхност на залива…

Хари Бош вдигна куфарчето си като щит и започна да си проправя път през тълпата от журналисти и фотографи, отрупани пред вратата на съдебната зала.

— Пуснете ме, моля, пуснете ме.

Повечето изобщо не помръдваха и се налагаше да ги изблъсква с куфарчето. Всички отчаяно напираха напред и протягаха фотоапарати и касетофони към центъра на навалицата, където стоеше адвокатът на защитата.

Най-сетне Бош се добра до вратата, където един помощник-шериф едва удържаше тълпата. Помощникът го разпозна и се отдръпна да му стори път.

— Знаеш ли — подхвърли Бош, — така ще е всеки ден. Тоя тип има повече за казване навън, отколкото в залата. Май трябва да се състави списък на кого е разрешено да влиза в съда.

Помощникът го посъветва да предложи тази идея на съдията.

Бош влезе, мина по централната пътека и се насочи към масата на обвинението. Беше дошъл пръв. Дръпна третия стол и седна. Отвори куфарчето си върху масата, извади тежката синя папка и я остави настрани. После щракна куфарчето и го сложи на пода до стола си.

Беше готов. Приведе се напред и скръсти ръце върху папката. В залата цареше тишина, нарушавана само от помощника на съдията и съдебната секретарка, които се подготвяха за днешното заседание. Бош обичаше тези моменти. Затишие пред буря. А знаеше твърдо, че бурята ще връхлети. Той кимна замислено. Беше готов — готов да танцува отново с дявола. Изведнъж осъзна, че жизнената му мисия е събрана именно в тези моменти. Паметни моменти, на които би трябвало да се наслаждава, но вместо това усещаше само как стомахът му се стяга от напрежение.

Отекна шумно метално дрънчене и вратата на страничната килия се отвори. Двама полицаи въведоха подсъдимия. Човекът беше млад и все още имаше следи от слънчев загар въпреки трите месеца зад решетките. Костюмът му струваше поне колкото едноседмичната заплата на пазачите от двете му страни. Ръцете му бяха оковани за верига около кръста, която стоеше някак нелепо върху безупречния син костюм. В едната си ръка стискаше скицник, в другата флумастер — единственото средство за писане, което разрешаваха в предварителния арест.