Майкъл Конъли - Примката на совата

— Добре. Едва ли ще отнеме много време. Какъв е символът?

— Сова.

— Сова ли? Просто сова?

— Пластмасова, ако това те интересува. Но все пак сова. Искам да знам дали се е появявала при други случаи и какво означава.

— Е, спомням си совата върху пакетите с чипс. Каква марка беше?

— „Мъдрец“. Помня, произвеждат ги по Източното крайбрежие.

— Ето ти отговора. Совата е хитра. И мъдра.

— Браз, надявах се на нещо по-така…

— Знам, знам. Виж какво, ще се поразровя. Никога не забравяй, че символите се променят. В даден момент някой предмет може да има едно значение, а след време — съвсем друго. Само съвременни примери ли търсищ?

Маккейлъб се замисли за посланието върху лентата.

— Можещ ли да се разровиш и в Средновековието?

— Май си налетял на съвсем смахнат тип… ама какво говоря, всичките са такива. Чакай да позная. Да не е някоя свещена простота?

— Може би. Как позна?

— О, всичките тия истории около Средновековието и инквизицията. Виждала съм ги и преди. Добре, имам номера ти. Ще се опитам да позвъня още днес.

Маккейлъб се запита дали да не я помоли и за анализ на надписа върху лейкопласта, но реши да не прекалява. Освен това посланието навярно беше минало през компютърна проверка заедно с доклада на Джей Уинстън, Той благодари и се канеше да прекъсне, когато Доран го попита как е със здравето. Отговори, че е добре.

— По едно време чух, че живееш на яхта. Още ли си там?

— А, не, сега живея на остров, но не съм зарязал яхтата. Освен това си имам жена и дъщеричка на четири месеца.

— Еха! Слушай, наистина ли говоря с някогашния заклет ерген Тери Маккейлъб?

— Така изглежда.

— Като те слушам, май си си намерил половинката.

— Да, най-сетне.

— Тогава гледай да си я пазиш. От какъв зор пак се захващаш със старата работа?

Маккейлъб се поколеба, преди да отговори.

— И аз не знам.

— Не ме будалкай. И двамата знаем защо го правиш. Добре де, ще изясня каквото мога, после ще ти се обадя.

— Благодаря, Браз. Ще чакам.

Маккейлъб мина в съседната каюта и разтръска спящия Бъди Локридж. Стреснат, приятелят му яростно размаха ръце.

— Аз съм, аз съм!

Преди да се опомни, Бъди цапардоса Маккейлъб отстрани по главата с книгата, която бе чел снощи и все още държеше в ръка.

— Какво правиш? — възкликна той.

— Мъча се да те събудя, човече.

— Защо? Кое време е?

— Наближава шест. Искам да отплавам към отсрещния бряг.

— Сега?

— Да, сега. Тъй че ставай да ми помогнеш. Аз ще отвържа въжето.

— Ама сега ли бе, човек? Ще ни хване мъглата. Защо не изчакаш да се разнесе?

— Защото нямам време.

Бъди вдигна ръка и включи нощната лампа, монтирана на стената точно над койката. Маккейлъб забеляза, че книгата в ръката му е озаглавена „Кипналата кръв“.

— Май и на теб ти е кипнала кръвта — подхвърли той, разтривайки удареното си ухо.

— Извинявай. И закъде си се разбързал толкова? Заради случая е, нали?

— Отивам на палубата. Хайде, да тръгваме.

Маккейлъб тръгна към вратата. Както бе очаквал, Бъди подвикна след него:

— Ще ти трябва ли шофьор?

— Не, Бъди. Вече от две години сам си карам колата.

— Да, но може да ти потрябва помощ по случая, мой човек.

— Ще се справя. Побързай, Бъд, не искам да губя време.

Маккейлъб свали ключа от куката до вратата на каюткомпанията, излезе и се изкачи на мостика. Въздухът все още бе мразовит и първите утринни лъчи едва прозираха през мъглата. Той задейства радара и включи двигателите. Машините заработиха незабавно — само преди седмица Бъди бе откарал яхтата на технически преглед.

Маккейлъб ги остави да работят на празни обороти и отиде на кърмата. Освободи швартовото въже, после отвърза гумената лодка. Изтегли я към носа и я закрепи за плаващия кей, след което свали и предното въже. Яхтата беше свободна. Озърна се към мостика тъкмо навреме, за да види как Бъди, чорлав и сънен, сяда зад щурвала. Маккейлъб му направи знак, че могат да тръгват. Бъди изтласка дроселите напред и „Попътно вълнение“ бавно потегли. Маккейлъб взе от палубата дългия прът, на да отблъсква настрани плаващия кей, докато яхтата се отправяше по фарватера към изхода от залива.

Маккейлъб остана на палубата. Облегнат на перилата, той гледаше как островът се отдалечава зад яхтата. Отново вдигна очи към къщата си и зърна самотната светлинка. Още бе рано, близките му спяха. Замисли се за грешката, която вършеше напълно съзнателно. Би трябвало да се качи горе и да каже на Грасиела какво ще прави, да се помъчи да й обясни. Но знаеше, че това ще отнеме много време и в крайна сметка обясненията няма да я задоволят. Затова реши просто да тръгне. Щеше да позвъни на жена си от другия бряг, а по-късно да си носи последствията.