Майкъл Конъли - Примката на совата

Огледа се из коридора, но не видя познато лице. После Тери Маккейлъб излезе от тоалетната и двамата си кимнаха. Бош пристъпи до перилата пред един от високите прозорци с изглед към площада. Маккейлъб се приближи.

— Разполагам с около две минути, после трябва пак да се връщам вътре — каза Бош.

— Просто искам да знам дали ще може да си поговорим днес след заседанието. Стават разни неща и трябва да ги обсъдим.

— Знам, че стават. Днес пристигнаха двама агенти.

— Какво им каза?

— Да го духат. Те побесняха.

— Федералните агенти не обичат подобен език. Би трябвало да го знаеш, Бош.

— Да бе, ама аз бавно загрявам.

— Е, ще може ли да поговорим?

— Аз ще съм тук. Докато Фоукс приключи със свидетелката. После не знам, може цялото обвинение да си ближе раните нейде на скришно.

— Добре, значи и аз ще се мотая наоколо. Ще ви гледам по телевизията.

— Довиждане.

Бош влезе в залата. Чудеше се какво ли може да е открил Маккейлъб толкова бързо. Заседателите заеха местата си и съдията даде зелена светлина на Фоукс. Адвокатът любезно изчака, докато Бош минаваше край него към масата на обвинението. После започна:

— И тъй, мис Кроу, професионална актриса ли сте?

— Да.

— Разиграхте ли роля днес пред всички ни?

Лангуайзър веднага скочи за възражение и яростно обвини Фоукс, че тормози свидетелката. Бош сметна реакцията за малко пресилена, но знаеше какво цели — да покаже на Фоукс, че обвинението ще защитава свидетелката си с нокти и зъби. Съдията отхвърли възражението и каза, че Фоукс е в рамките на допустимото при кръстосан разпит на противников свидетел.

— Не, не съм разигравала роля — отговори с усилие Кроу.

Фоукс кимна:

— Казахте, че сте в Холивуд от три години.

— Да.

— Изброихте общо пет случая, когато сте имали платена работа. Нещо друго?

— Засега не.

Фоукс кимна отново.

— Радвам се, че не губите надежда. Много е трудно човек да пробие, нали?

— Да, много трудно, понякога просто отчайващо.

— Но в момента ви показват по телевизията, нали?

Анабел Кроу се поколеба. По лицето й пролича, че е разбрала в какъв капан се намира.

— Вас също — каза тя.

Бош едва не се усмихна. Това бе най-добрият възможен отговор.

— Нека да поговорим за това… събитие, което уж се случило между вас и мистър Стори — каза Фоукс. — Всъщност вие сте го скърпили от вестникарски бележки и статии след ареста на Дейвид Стори, така ли е?

— Не, не е така. Той се опита да ме убие.

— Така казвате вие.

Лангуайзър стана, но преди тя да възрази, съдията нареди на Фоукс да запази излишните коментари за себе си. Адвокатът продължи.

— След така наречения опит на мистър Стори да ви души до безсъзнание, имахте ли синини по шията?

— Да, останаха цяла седмица. Наложи ми се да не излизам. Не можех да ходя нито на прослушвания, нито където и да било.

— И вие фотографирахте синините, за да документирате тяхното съществуване, прав ли съм?

— Не, не ги фотографирах.

— Но поне показахте синините на приятелки, на театралния си агент, нали?

— Не.

— И защо?

— Защото не вярвах, че някога ще се наложи да доказвам какво ми е сторил. Просто исках всичко да свърши, без да се разчува.

— Значи за синините можем да разчитаме само на вашите думи, прав ли съм?

— Да.

— Както и за целия предполагаем инцидент, така ли?

— Той се опита да ме убие.

— Казахте, че когато през онази вечер сте се прибрали, Дейвид Стори телефонирал, за да остави известие на телефонния ви секретар, прав ли съм?

— Абсолютно.

— И вие му отговорихте — отговорихте на човека, за когото твърдите, че се опитал да ви убие. Правилно ли съм ви разбрал?

Фоукс направи жест, сякаш грабва телефонна слушалка: Задържа ръката си вдигната, докато свидетелката отговори.

— Да.

— И после запазихте записа от това съобщение, за да документирате думите на мистър Стори и цялата случка, нали така?

— Не, записах отгоре друго съобщение. Без да искам.

— Без да искате. Значи просто оставихте касетата в телефонния секретар и следващото съобщение изтри неговото обаждане?

— Да. Не исках, но забравих и така стана.

— Значи забравихте, че някой се е опитал да ви убие и изтрихте неговото съобщение?

— Не, не съм забравила, че се опита да ме убие. Никога няма да го забравя.

— И тъй, що се отнася до записа, можем да разчитаме единствено на вашата дума, прав ли съм?

— Да.

В гласа й звучеше предизвикателство. Но у Бош то предизвика само съжаление. Все едно да крещиш „майната ти“ срещу ревящ реактивен двигател. Той усещаше, че перките на двигателя са готови да я разкъсат всеки момент.