Майкъл Конъли - Примката на совата

— Какво ме будалкаш, няма те тук!

— Има ме — отговори Маккейлъб, без да се обръща. — Пушех, затова лицето ми не се вижда.

Отдясно имаше вертикален контейнер за досиета. Маккейлъб изви глава, за да прочете имената. Много от тях бяха на известни артисти и режисьори, но нито едно нямаше връзка със сегашния случай.

— Дрън-дрън, мой човек. Това не си ти, а Хари Бош.

— Тъй ли? Значи познаваш Хари?

Онзи не отговори. Маккейлъб се обърна. Човекът го гледаше гневно и подозрително. Едва сега Маккейлъб забеляза, че стиска стара бухалка за бейзбол.

— Чакай да видя. — Той пристъпи напред и се вгледа в снимката. — Знаеш ли, прав си. Това е Хари. Аз трябва да съм на снимката от предната година. После работех под прикритие и няма как да ме има на тази.

Маккейлъб небрежно направи крачка към вратата. Беше се стегнал в очакване на удара.

— Предай му, че съм наминал, бива ли? Кажи, че е идвал Тери.

Добра се до вратата, но последната снимка привлече погледа му. На нея Таферо и още някакъв мъж държаха табличка от полирано дърво. Снимката беше стара, Таферо изглеждаше поне с десет години по-млад. Очите му бяха по-ясни, а усмивката искрена. Самата табличка висеше до снимката. Маккейлъб се приведе и разчете текста върху бронзовата лентичка в долния край.

РУДИ ТАФЕРО

ДЕТЕКТИВ НА МЕСЕЦА

ФЕВРУАРИ 1995

Той отново погледна снимката, после прекрачи в приемната.

— Тери кой? — обади се зад гърба му човекът.

Маккейлъб се обърна чак когато стигна до изхода.

— Просто му кажи, че е идвал Тери, дето работеше под прикритие.

Излезе навън и закрачи по тротоара, без да поглежда назад.

Маккейлъб седеше в колата си пред пощенския клон. Чувстваше се напрегнат както винаги, когато знаеше, че отговорът е под носа му, но не може да го види. Инстинктът му подсказваше, че е на прав път. Ключът беше в Таферо — частния детектив, който криеше истинската си дейност зад мизерна кантора за даване на заеми. Маккейлъб просто не можеше да открие вратата за този ключ.

Изведнъж осъзна, че е много гладен. Той включи двигателя и се замисли къде да хапне. До „Мусо“ имаше само няколко пресечки, но наскоро вече беше обядвал там. Запита се дали в „Нат“ предлагат нещо за ядене, но реши, че дори да предлагат, ще е опасно за стомаха. Накрая подкара към булевард „Сънсет“ и си взе сандвич от „Макдрайв“.

Докато дъвчеше в джипа, телефонът забръмча. Той остави сандвича в кутията, избърса се със салфетка и извади телефона.

— Ти си гений.

Обаждаше се Джей Уинстън.

— Какво става?

— Таферо има глоба за мерцедеса си. Черен „Мерцедес“ 430. Бил е в петнайсетминутната зона пред пощата. Глобата е издадена в осем часа и деветнайсет минути на двайсет и втори декември. Още не е платил. Ако не го направи до пет часа днес, започва да тече лихва.

Маккейлъб мислеше трескаво. Усети как тръпките пробягват нагоре по гръбнака му като падащи плочки за домино. Глобата беше страхотен напредък. Не доказваше абсолютно нищо, но му разкриваше, че е на прав път. А понякога е далеч по-добре да знаеш, че си на прав път, отколкото да имаш куп доказателства.

Мислите му отскочиха към посещението в кантората на Таферо и снимките по стената.

— Хей, Джей, успя ли да изровиш нещо за случая с предишния лейтенант на Бош?

— Не се наложи да ровя. Туили и Фридман домъкнаха готова папка. Лейтенант Харви Паундс. Някой го е пребил до смърт четири седмици след онова спречкване с Бош заради Гън. Бош бил заподозрян заради старата им вражда. Но явно са го оправдали — поне от областното управление. Случаят остава открит, но по него не се работи. Бюрото наблюдавало отдалече и също си водело досие. Днес Туили ми каза, че според някои хора Бош е оправдан твърде прибързано.

— Бас държа, че на Туили това му харесва.

— И още как. Вече е лепнал всичко на Бош. Смята, че Гън е само върхът на айсберга.

Маккейлъб поклати глава, но веднага прогони излишните мисли. Нямаше време да разсъждава за нравите на странични хора. Твърде много неща трябваше да обмисли и планира в сегашното следствие.

— Между другото, имаш ли копие от квитанцията за глоба? — попита той.

— Още не. Всичко свърших по телефона. Но очаквам факс. Имай предвид едно: ние с теб знаем как стоят нещата, но все още сме много далеч от доказателствата.

— Знам. Но квитанцията ще е добра примамка, когато му дойде времето.

— Време за какво?

— Да разиграем пиесата. Ще използваме Таферо, за да стигнем до Стори. Нали разбираш, че всичко води натам.