Майкъл Конъли - Примката на совата

Той отново пъхна квитанцията под чистачката и тръгна по тротоара. Реши да отиде в „Гаранции Валентино“, макар да знаеше, че Руди Таферо вероятно ще е в съда. Както винаги предпочиташе да се среща с противника на негова територия. Този път противникът нямаше да е там, но територията оставаше.

В движение извади клетъчния телефон и набра номера на Джей Уинстън, но улучи телефонния секретар. Изключи, без да остави съобщение. После й пусна вест по пейджъра. Четири пресечки по-нататък, когато вече наближаваше „Гаранции Валентино“, тя се обади.

— Нищо не излезе — съобщи той.

— Нищо ли?

— Нито Таферо, нито Бош.

— По дяволите.

— Сигурно е било в липсващите четирийсет и осем минути.

— Трябваше…

— Знам, трябваше първо да идем в пощата. Аз съм виновен. От цялата работа спечелих само глоба за неправилно паркиране.

— Съжалявам, Тери.

— Но поне ми хрумна идея. Било е в най-голямата блъсканица преди Коледа. Ако е паркирал в петнайсетминутната зона, може да са го забавили на опашката. Уличните ченгета в тоя град са същински нацисти. Дебнат из сенките. Има надежда да са го глобили. Трябва да проверим.

— Синът на Сам, а?

— Точно така — каза Маккейлъб.

Синът на Сам беше прякор на сериен убиец от Ню Йорк, заловен през седемдесетте години благодарение на глоба за неправилно паркиране.

— Ще опитам да се разровя. А ти какво смяташ да правиш?

— Отивам да проверя в „Гаранции Валентино“.

— Той там ли е?

— Сигурно е в съда. После ще ида и там, искам да поговоря с Бош, ако е възможно.

— Внимавай. Твоите колеги от Бюрото казаха, че ще го потърсят през обедната почивка. Може още да се навъртат там, когато пристигнеш.

— Какво, да не би да си мислят, че Бош ще се стресне от костюмите им и тутакси ще признае?

— Не знам, Сигурно нещо такова. Канеха се да го подложат на разпит. Да запишат някакво изявление, а после да търсят противоречия. Нали знаеш, стандартен капан.

— Хари Бош не е стандартен човек. Само си губят времето.

— Знам. Казах им. Но сам знаеш, във ФБР не разбират от дума.

Той се усмихна.

— Хей, ако излезе нещо от цялата работа и хванем Таферо, искам да ме обезщетят за глобата.

— Хей, вече не работиш за мен. Работиш за Бош, забрави ли? Той да те обезщетява. Моето началство едва отпуска пари за палачинки. — Добре, трябва да вървя.

— Обади се пак.

Той прибра телефона в джоба на якето си и отвори стъклената врата на „Гаранции Валентино“.

Попадна в малка бяла стая с диван от едната страна и широк тезгях по средата. Приличаше на мотелска канцелария. На стената висеше календар със снимка от плажа на Пуерта Валарта. Зад тезгяха някакъв мъж усърдно решаваше кръстословица. Зад него имаше затворена врата, водеща вероятно към кабинет. Маккейлъб надяна най-добросърдечната си физиономия и енергично заобиколи тезгяха, преди още мъжът да надигне глава.

— Руди! Хей, Руди, излизай оттам!

Докато мъжът се надигаше, Маккейлъб го отмина и отвори вратата. Прекрачи в кабинет, който беше двойно по-голям от приемната.

— Руди!

Мъжът застана плътно зад него.

— Хей, какви ги вършиш, мой човек?

Маккейлъб се завъртя и огледа кабинета.

— Търся Руди. Къде е той?

— Няма го. А сега, ако обичаш…

— Той ми каза, че ще е тук. Не трябвало да ходи в съда толкова рано.

Продължавайки да оглежда кабинета, Маккейлъб видя, че стената в дъното е отрупана с фотографии в рамки. Пристъпи натам. Повечето бяха снимки на Таферо с разни знаменитости, на които бе давал заем или консултации по охраната. Имаше и други, още от дните му като полицай.

— Извинявай, кой си ти всъщност?

Маккейлъб се престори на оскърбен. Човекът зад него много приличаше на Таферо, само че беше по-млад. Същото грубовато, но красиво лице с черни очи и черна коса.

— Аз съм негов приятел. Тери. Бяхме колеги, докато работеше на отсрещния тротоар.

Маккейлъб посочи една от закачените фотографии. На нея неколцина официално облечени мъже и жени стояха пред тухлената фасада на холивудския участък. Хора от детективския отдел. Маккейлъб разпозна на задната редица Хари Бош и Руди Таферо. Лицето на Бош бе леко извърнато настрани. Пушеше и димът от цигарата замъгляваше чертите му.

Човекът, който приличаше на Таферо, прекрачи напред и се втренчи в снимката.

Маккейлъб отново огледа кабинета. Беше добре обзаведен — отляво бюро, отдясно място за гостите с две къси канапета и ориенталски килим. Той пристъпи към бюрото, за да огледа дебелата папка върху него, но тя не беше надписана.