Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Относно съдържанието на задачата на Кнехт, което той сподели с него, отецът смяташе:

— Вашите господа в Касталия не са точно гениални, но все пак напълно приемливи дипломати, а те имат и щастие. Ще обмисля поръчението ви най-спокойно и решението ми ще зависи отчасти от това, доколко ще съумеете да ме въведете и да ми представите убедително вашия касталийски основен закон и идеен свят. Ние няма да бързаме с това. — И когато той видя, че Кнехт продължава да бъде малко смутен, засмя се рязко и продължи: — Ако искате, можете да сметнете моето изказване за един вид лекция. Ние сме двама дипломати, чиято съвместна работа винаги е борба, дори и да взема формата на дружба. В нашата борба имаше моменти, когато аз нямах предимство, беше ми се изплъзнал законът на размяната, вие знаехте повече, отколкото аз. Сега вече това е уравнено. Шахматният ход излезе сполучлив, следователно е бил правилен.

И ако на Кнехт изглеждаше значимо и важно да спечели отеца за намеренията на касталийските власти, то му изглеждаше далеч по-важно да научи колкото е възможно повече от него и от своя страна да бъде за учения и могъщ човек един надежден водач в касталийския свят. И ако някой от приятелите и учениците на Кнехт му завиждаха за много неща, то, също както е със значителните личности, му завиждаха не само за неговото вътрешно величие и енергия, но и за привидното щастие, за привидната благосклонност на съдбата. По-малкият вижда във великия тъкмо това, което е в състояние да види, и в пътя на Йозеф Кнехт, и във възхода му всъщност за всеки наблюдател има нещо необикновено блестящо, светкавично, наглед постигнато без усилие; за онова време от неговия живот бихме могли да се опитаме да кажем: той има щастие. Но не желаем да правим опити и да анализираме това „щастие“ от гледна точка на разума или на морала, независимо дали може да се обясни като причинно следствие от външни обстоятелства, или един вид възнаграждение за особена добродетел на Кнехт. Щастието няма общо нито с разума, нито с морала; по своята същност то е нещо магическо, принадлежи към ранен, младенчески стадий в развоя на човечеството. Наивният щастливец, надареният от феите, разглезеният от боговете не е обект на рационалистични наблюдения, а с това не и на биографично изследване, той е символ и стои отвъд личностното и историческото. Въпреки всичко има забележителни хора, чийто живот не можеш да си представиш без щастие, все едно дали се състои само в това, че те и задачата, която им отговаря, действително са се съчетали исторически и биографично — хората, които не са родени твърде рано или твърде късно, видимо Кнехт спада към тях. Така неговият живот, поне в един от своите отрязъци, оставя впечатлението, че всичко, което е заслужавало да бъде пожелано, някак само е падало на скута му. Не искаме да отречем този аспект или да го заличим, разумно бихме могли да го разтълкуваме с биографичен метод, който не е само наш, но е желан и позволен и в Касталия, а именно да го обясним с едно почти безгранично проникване особено в личното, в съвсем частното, в здравето и болестта, в колебанията и кривите на жизнерадостта и самочувствието. Убедени сме, за нас това не подлежи на разискване, че една такава трактовка на биографията ще ни доведе до доказателства за съвършено равновесие между щастието и страданието му, но ще създаде невярна картина за неговия облик и живот.

Достатъчно отклонение. Говорехме за това, че мнозина, които познават Кнехт или само са чували за него, му завиждат. Но за малките хора в неговия живот няма нищо заслужаващо по-голяма завист, отколкото връзката му със стария бенедиктински отец, при която те бяха едновременно учител и ученик, владетел и завладян, а тя самата спояваше в едно придобиване и даряване, приятелство и сърдечно сътрудничество. И Кнехт лично при никое от предишните си завоевания, след онези при По-стария брат в бамбуковата горичка, не бе тъй щастлив и никога преди не се чувстваше така едновременно отличен и засрамен, и подтикван, както сега. Едва ли има някой от неговите по-късни любими ученици, който да не свидетелства колко често, с какво удоволствие и радост той говори за отец Якобус. От него Кнехт научи нещо, което тогавашна Касталия едва ли би могла да му даде; сдоби се не само с общ поглед върху методите и средствата на историческото познание и изследване, получи първия урок по прилагането им, но и далеч отвъд това усвои и преживя историята не като област на науката, а като действителност, като живот, към който спадаше по аналогия още преобразяването и издигането на собствения, личния живот до история. Той не би могъл да узнае това от един обикновен учен. Якобус не само бе много напреднал като учен, беше пророк и мъдрец. Свръхвсичко той беше човек, който съпреживява и сътворява, не използваше мястото, на което го бе поставила съдбата, за да води едно приятно съзерцателно съществуване на топло, а бе отворил работната си стая за ветровете на света и открил сърцето си за бедите и прозренията на своята епоха, той участваше в историята на времето си и се чувстваше съвиновен и съотговорен за нея, занимаваше се не само с обзора, систематизирането и тълкуването на отдавна минали събития и не само с идеите, но не по-малко и с непокоримостта на материята и на хората. Заедно с неговия сътрудник и партньор, един неотдавна починал йезуит, той бе смятан за действителния основоположник на дипломатическата и моралната власт и високия политически авторитет, завоюван от Римската църква след времената на примирение и голяма оскъдица.