Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Онази игра, с която Кнехт взема участие в голямото състезание, следователно е построена на формален, не на психологически принцип. Възможно е с това да иска да докаже на върховните органи, а и на себе си, че независимо от гостуването в „Мариафелс“ и дипломатическата си мисия не е загубил нищо от умението, гъвкавостта, изяществото и виртуозността си и доказателството му се удава. Последната разработка и преписания на чисто проект за играта, тъй като той може да го осъществи само във Валдцелския архив, доверява на приятеля си Тегулариус, който впрочем също принадлежи към участниците в състезанието. Кнехт иска още да предаде своите бележки на приятеля си, да ги обсъдят заедно, както и той да прегледа неговия проект; успява да уреди идването на Фриц за три дни в манастира; за пръв път магистър Томас изпълнява тази вече повторно отправена към него молба. Колкото и много Тегулариус да се радва на посещението си и да отива с горещо любопитство като касталийски островитянин, въпреки това в манастира се чувства крайно неприятно, дори този емоционален човек едва не се разболява при всичките странни впечатления и сред тези приветливи, обаче прости, здрави и някак груби хора, за които никоя от неговите мисли, грижи и проблеми не би имала ни най-малко значение.

— Тук ти живееш на чужда планета — каза Тегулариус на своя приятел, — аз не мога да проумея как и ти се учудвам, че вече издържа три години. Твоите отци наистина са много учтиви с мене, но тук аз се чувствам непризнат и отблъснат от всичко, нищо не ме удовлетворява, нищо не се разбира от само себе си и не може да се възприеме без съпротива и болка; ако трябва да живея тук две седмици, за мен би било ад.

Той създава грижи на Кнехт, който с неудоволствие за пръв път вижда тази хладност между двата ордена и двата свята като зрител и схваща, че неговият свръхчувствителен приятел не прави добро впечатление тук с плахата си безпомощност. Но двамата основно и критично преглеждат докрай плановете на своите игри за състезанието и когато Кнехт след един такъв час отива при отец Якобус в другото крило или на обяд, има чувството, че внезапно е пренесен от родната си страна в съвсем различна, с друга почва и въздух, с друг климат и звезди. Когато Фриц си заминава, той подтиква отеца да изкаже впечатленията си от него.

— Надявам се — каза Якобус, — че в мнозинството си касталийците приличат повече на вас, отколкото на приятеля ви. Това, което ни представихте в негово лице, е една будеща недоверие свръхкултивирана, слабовата, страхувам се, и малко високомерна човешка порода. И занапред бих искал повече да се приближа до вас, иначе бих бил несправедлив към хората от Касталия. Защото бедният, чувствителен, много умен, неспокоен човек би могъл да развали впечатлението от цялата ваша провинция.

— Ех — отвърна Кнехт, — в течение на вековете и сред господа бенедиктинците са попадали болезнени, физически слаби, но затова пък духовно пълноценни хора, какъвто е моят приятел. Явно не беше много умно от моя страна да го поканвам тук, където действително има зорки очи за неговите слабости, обаче няма сетива, които да възприемат големите му достойнства. Но с идването си тук той ми направи истинска приятелска услуга.

И Кнехт разказа на отеца за своето участие в състезанията. Той прие с удоволствие това, че Кнехт защищава своя приятел.

— Добре казано — усмихна се приветливо отецът, — но вие действително, както изглежда, имате само приятели, с които е трудно да се общува. — Той се наслади на недоумението и учудения израз по лицето на Кнехт и тогава добави леко: — Този път имах предвид друг. Узнали ли сте нещо за вашия приятел Плинио Десиньори?

Удивлението на Йозеф стана още по-голямо; съвсем смутен, той помоли за разяснение. Връзката беше следната. В едно полемично политическо съчинение Десиньори изложил твърде буйно антиклерикалните си възгледи и при това нападнал твърде енергично и отец Якобус. Старецът се осведомил чрез приятелите си от католическата преса за Десиньори и в получените сведения се споменавали ученическите години на Десиньори в Касталия и известната му връзка с Кнехт. Йозеф помоли да му даде статията на Плинио, за да я прочете; с това завърши първият разговор с актуално политическо съдържание, който води с отеца и който бе последван само от още няколко.

„Удивително, почти вдъхващо страх — пише той на Феромонте — бе за мен да видя, че фигурата на нашия Плинио се появи на световния театър на политиката, а до нея изведнъж като придатък и моята собствена, един аспект, за чиято вероятност никога досега не бях мислил.“