Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Тържествата са нещо своеволно. Един истински празник никога не може да бъде провален напълно, дори и да се намесят неблагосклонни по-висши сили; за благочестивите и под проливен дъжд църковното шествие не губи тържествената си възвишеност и прегорялото празнично ястие не може да ги разочарова, така и за играчите на стъклени перли всяка годишна игра е празнична и до известна степен свята. Освен това има, както и последният от нас знае, празници и игри, при които всеки и всичко е в съзвучие и взаимно се подема, окриля, извисява, така както се случват театрални представления и музикални изпълнения, които без ясно откриваема причина, сякаш по чудо стигат до върхове и най-съкровени преживявания, докато други не по-лошо подготвени си остават само добри постижения. И доколкото пораждането на възвишените преживявания се корени в самата душевна нагласа на участника, то Йозеф Кнехт би бил мислимо най-добре подготвен: не му тежеше никаква грижа, връщайки се от чужбина с почести, той гледаше към бъдното с радостно очакване.

Но този път на Ludus sollemnis не бе отредено, докосната от диханието на чудото, да стигне до особена степен на възвишена съзерцателност и озарение. Тя стана дори безрадостна, необикновено нещастна, вече едва ли не злополучна игра. Макар мнозина участници в нея да изпитваха благоговение и чувство за възвисеност, то, както винаги в такива случаи, лицата, които я устройваха и носеха действителната отговорност за това, долавяха толкова по-неумолимо атмосферата на притъпеност, немилост и безплодие, на задръжки и беди, застрашаващи небето на този празник. Кнехт, при все че и той естествено долавяше това и преживя известно разочарование в своето крайно напрегнато очакване, не беше сред ония, които най-ясно чувстваха неуспеха на играта; не се числеше към уредниците и не носеше общата отговорност и в ония дни му беше възможно, макар на делото да липсваха истински цъфтеж и одареност, като благочестив участник с уважение да следва остроумно изградените игри, несмущаван да оставя медитациите да затихват и с благодарна всеотдайност да преживее онова добре познато на всички гости на тази игра чувство за празничност и жертвеност, за мистично сливане на общността в нозете на божеството, което може да даде и една „неуспешна“ за тесния кръг на най-посветените тържествена игра. Но и той не остана безразличен към злата съдба, която властваше над този празник. Самата игра — разбира се, нейният план и строеж бяха безукорни, — като всяка игра на майстор Томас, бе дори една от най-изразителните, най-простите и най-непосредствените. Ала изпълнението й стоеше под особено лоша звезда и още не е забравено в историята на Валдцел.

Когато Кнехт пристигна там, седмица преди започването на голямата игра, след като се обади в селището на играта, не го прие майсторът, а неговият заместник Бертрам, който любезно го поздрави с „добре дошъл“, но сравнително накратко и разсеяно сподели, че тези дни достопочтеният магистър заболял, а сам той, Бертрам, не е достатъчно осведомен за мисията на Кнехт, за да приеме доклада му, заради това нека се отправи към ръководството на ордена в Хирсланд, там да съобщи, че се е завърнал и чака заповеди. Когато Кнехт на сбогуване неволно, с глас или жест, издаде недоумението си за хладината и краткостта на приема, Бертрам се извини. Нека колегата му прости, ако го е разочаровал, нека разбере особеното положение: магистърът боледува, голямата годишна игра наближава, а още съвсем не се знае дали сам ще може да я води, или той ще трябва да се яви като заместник. Болестта на преподобния не би могла да връхлети в по-неблагоприятен и труден момент; той наистина както по всяко време бил готов да се заеме със служебните задължения вместо магистъра, обаче свръхтова за толкова кратък срок да се подготви достатъчно съвършено за голямата игра и да поеме ръководството й, за това, страхувал се, няма да му стигнат сили.

Кнехт съжали видимо падналия духом и някак загубилия равновесие мъж, но не по-малко съжали, че навярно сега върху неговите рамене ще легне и отговорността за празника. Той твърде дълго беше прекарал далеч от Валдцел, за да знае колко основателна беше загрижеността на Бертрам, защото от известно време бе загубил доверието на елита, на така наречените репетитори — най-голямата от възможните за един заместник беди, — и всъщност беше в много тежко положение. С тревога Кнехт мислеше за майстора на играта на стъклени перли, този герой на класическата форма и на иронията, за съвършения магистър и кавалер; би се радвал да бъде приет от него, изслушан и отново включен в малката общност на играчите, може би и на някой изискващ доверие пост. Желанието му беше да види празничната игра, водена тържествено от майстор Томас, да продължи да работи под негово наблюдение и да си извоюва доверието му; сега с мъка и разочарование го намери скрит зад болестта, а сам се видя отправен към други инстанции. Наистина като дадени му в замяна бяха внимателното благосклонно отношение, дори колегиалността, с която го приеха и изслушаха секретарят на ордена и господин Дюбоа. И веднага, още при първото обяснение, можа да установи, че засега не възнамеряват да го използват повече за римския план и са уважили желанието му за продължително връщане към играта; преди всичко приятелски го поканиха да се настани в дома за гости на Vicus Lusorum и първо отново да свикне тук и да присъства на годишната игра. С приятеля си Тегулариус той посвети дните, останали до празника, на пост и задълбочени упражнения и благочестиво, и благодарно взе участие в оная своеобразна игра, която у някои остави толкова нерадостни спомени.