Впрочем отецът се изказа за полемичната статия на Плинио по-скоро с признание, във всеки случай без обидчивост, похвали стила на Десиньори и намери, че по него достатъчно добре личи елитната школа, защото обикновено във всекидневната политическа преса се задоволявали с много по-ниско интелектуално равнище.
По това време Кнехт получава от приятеля си Феромонте преписа от първата част на неговия станал по-късно прочут труд под заглавие „Заимстване и преработка на славянска народна музика в творчеството на немските композитори от Йозеф Хайдн насам“. В писмото отговор на Кнехт по повод тази пратка между другото четем: „Ти си извлякъл една ясна, убедителна равносметка от своите изследвания, на които някога и аз бях привърженик. Двете глави за Шуберт, особено тези върху квартета, принадлежат към най-знаменитото в историята на музиката, което познавам от по-ново време. Спомняй си понякога за мене, аз съм много далеч от една такава жътва, с каквато си сполучил. Колкото и да съм доволен от тукашното си съществуване, тъй като мисията ми в «Мариафелс» не изглежда безуспешна, все пак понякога преживявам мъчително дългото си отдалечаване от провинцията и от кръга на Валдцел, към който принадлежа. Тук уча много, безкрайно много, но това, което научавам, не е прираст на увереност, неприложимо на дело, то е само прираст на съмнения. Естествено разширяват се и хоризонтите ми. По отношение на несигурността, хладината, липсата на упование, веселост, самоувереност и другите злини, които често изпитвах, особено през първите ми две години тук, сега, разбира се, съм се поуспокоил. Неотдавна Тегулариус беше тук само три дни, но колкото и да се радваше да ме види и да се интересуваше за «Мариафелс», още на втория ден едва издържаше от потиснатост и чувство за отчужденост. И тъй като в края на краищата манастирът е по-скоро един закътан, мирен, добре настроен към духовното свят и отдавна не е затвор, казарма или фабрика, от опита си извличам заключението, че ние, хората от нашата мила провинция, сме далеч по-разглезени и по-чувствителни, отколкото сами допускаме.“
Тъкмо по времето, от което е датирано писмото до Карло, Кнехт успява: отец Якобус в кратко послание до ръководството на касталийския орден дава съгласието си относно известния дипломатически въпрос, ала той прибавя и молбата, че би било желателно „обичаният от всички тук играч на стъклени перли Йозеф Кнехт“, който го удостоява с един Privatissimum de rebus castalientibus 27 27 Частен курс за запознаване с касталийските дела (лат.). — Б.пр.
, да остане още за някое време. Естествено касталийците приемат за чест да изпълнят желанието му. Кнехт обаче, който все още смята, че е много далеч от своята „жътва“, получава подписано от ръководството на ордена и господин Дюбоа похвално писмо за изпълнението на задачата си. Това, което в момента му се вижда най-важно в изключително служебното писмо и което му създава радост (за него той съобщава почти тържествуващ в писъмце до Фриц), е едно кратко изречение, че орденът — осведомен от магистъра на играта за желанието му да се върне във Vicus Lusorum — е готов да го удовлетвори, след като завърши тукашната си мисия. Той прочита този пасаж и на отец Якобус и му признава колко много се радва на това, признава също колко се страхува да не би да остане в много дълго изгнание в Касталия и да бъде изпратен в Рим. Отецът казва, усмихвайки се:
— Да, ордените имат тази особеност, приятелю. По-добре се живее в тяхното лоно, отколкото в покрайнината им или в изгнание. И вие би трябвало спокойно да забравите малкото политика, в чиято скверна близост попаднахте тук, тъй като не сте политик. Но на историята следва да останете верен, дори ако тя винаги бъде за вас само една странична любителска специалност. Защото вие имате данни за историк. А сега, докогато сте още тук, нека взаимно се обогатяваме.
Изглежда, Йозеф Кнехт почти не се ползва от разрешението да посещава по-често Валдцел; все пак той слуша по радиото занятията на семинара и някои доклади и игри. И така отдалеч, седейки в своята достолепна гостна в манастира, взема участие в оня тържествен блясък, при който в празничната зала на VIcus Lusorum се оповестяват резултатите и наградите. Той предлага една не особена лична и съвсем не революционна, но знаменита и крайно изящна игра, която сам цени и се надява на похвално споменаване, на трета или втора награда. За своя изненада сега чува, че му е определена първата награда. И още преди изненадата да отстъпи място на радостта, говорителят със своя красив дълбок глас вече чете името на носителя на втората награда — Тегулариус. Вълнуващо и прелестно преживяване е, че те двамата излизат от състезанието ръка за ръка като увенчани победители. Кнехт скача, без да слуша по-нататък, изтичва надолу по стълбата през ехтящите коридори навън. В едно писмо до стария майстор по музика от онези дни четем:
Читать дальше