Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Положението на заместник-магистъра, наричан още Сянка, особено при магистри на музиката и играта, е крайно своеобразно. Всеки магистър си има заместник, който не е поставен на негово разположение от властите, а той сам си го е избрал от по-тесния кръг на своите кандидати и за чиито действия и подпис носи пълна отговорност. Следователно за кандидата е голямо отличие и знак на върховно доверие, ако бъде избран за заместник. С това става най-близък сътрудник и дясна ръка на всемогъщия магистър и винаги, когато сам е възпрепятстван и го изпрати, изпълнява служебните му задължения, разбира се, не всичките: например при гласувания във върховната колегия заместникът има право да се яви от името на своя майстор, предавайки само едно „да“ или „не“, никога обаче не прави изказвания или предложения, или каквото и да е от този род, неразрешено от предохранителните мерки. И докато самото избиране за заместник го поставя на много високо и понякога наистина представително място, то едновременно е и нещо като тикане в глуха линия, уединеност вътре в служебната йерархия, до известна степен частен случай, тъй като макар обикновено да му възлагат най-важните функции и да го удостояват с голяма чест, това го лишава от дадени права и възможности, на които се радва всеки друг от останалите. Две точки особено ясно разкриват в какво се състои изключителното му положение: заместникът не носи отговорност за служебните си действия и не може повече да се издигне по служебната стълба на йерархията. Законът наистина е неписан, но може да се разчете по историята на Касталия: никога при смърт или понижение на един магистър неговата Сянка не е заемала мястото му, макар заместникът толкова често да го е представлявал и с цялото си съществование да е изглеждал предопределен за наследник. И сякаш тук обичаят нарочно иска да изтъкне непреодолимостта на една наглед преливаща се граница и подвижна преграда — границата между магистър и заместник, тя е подобие на границата, която разделя длъжност и лице. И така касталиецът, който приема високоотговорния пост на заместник, се прощава с изгледа някога сам да стане магистър, някога действително да се срасне с одеянието и отличителните знаци, които толкова често носи, представлявайки магистъра, едновременно той се сдобива със странно двойственото право да не поема върху себе си евентуалните грешки при изпълнението на задълженията си, а да ги стоварва на своя магистър, на единствения, който отговаря за него. И всъщност вече се бе случвало магистър да стане жертва на избрания от него заместник и заради някоя по-груба грешка, за която би могъл да бъде обвинен другият, да трябва сам да напусне длъжността си. Прозвището, което във Валдцел носеше заместникът на майстора на играта на стъклени перли, отлично отговаряше на неговото своеобразно място, на свързаността, дори идентичността му с магистъра, както и на привидното в неговото лишено от същност служебно битие. Там го наричаха Сянката.

Много отдавна майстор Томас фон дер Траве си бе избрал за Сянка един човек на име Бертрам, който явно по-скоро нямаше щастие, отколкото дарба или добра воля. Той беше отличен играч на стъклени перли, както се разбира от само себе си, беше най-малкото нелош учител и добросъвестен чиновник, безусловно предан на своя майстор; въпреки това през последните няколко години вече не бе обичан от чиновниците; и подрастващото най-младо поколение на елита беше настроено против него и тъй като не притежаваше рицарски ясната природа на своя майстор, това накърняваше спокойствието и увереността в държането му. Магистърът не се раздели с него, но от години, за да го държи колкото е възможно по-далеч от търкания с тази част на елита, все по-рядко му възлагаше да излиза пред обществеността и го използваше повече за работа в канцеларията и в архива. Този безупречен, но необичан или поне сега вече изгубил обичта на околните, а видимо и благосклонността на щастието човек поради болестта на своя майстор изведнъж се видя начело на Vicus Lusorum и в случай че действително трябваше да ръководи годишната игра по време на празненствата, издигнат на най-видния пост за цялата провинция, би се справил с тази голяма задача само ако мнозинството от играчите на стъклени перли или поне репетиторите го подкрепяха с доверието си, което за съжаление не бе така. Ето че се стигна до това сега Ludus sollemnis да бъде тежко изпитание, почти катастрофа за Валдцел.

Едва в деня преди започването на играта бе оповестено служебно, че магистърът е сериозно болен и не е в състояние да я ръководи. Не знаем дали това забавяне на известието бе по волята на болния магистър, който може би до последния момент се е надявал отново да се съвземе и застане начело на играта. Вероятно той е бил вече твърде болен, за да таи подобна мисъл, и човекът, негова Сянка, е сгрешил, оставяйки Касталия до предпоследния час в неведение относно положението във Валдцел. Разбира се, може и да се спори дали това забавяне наистина е било грешка. Несъмнено то било подхранено от добро намерение, а именно, тържеството да не се дискредитира предварително и почитателите на магистър Томас, изплашени, да се откажат от посещението си. И ако всичко би вървяло добре и би съществувало доверие между общността на играчите и Бертрам, то — много вероятно — Сянката действително би била заместник и грешката на магистъра би останала почти незабелязана. Безсмислено е да се изреждат други предположения върху това; но убедени сме, трябва само да загатнем, че Бертрам не бе съвсем неспособен или дори недостоен, за какъвто го смяташе тогава общественото мнение във Валдцел. Той беше далеч повече жертва, отколкото виновник. И както всяка година за голямата игра се стече поток от гости. Мнозина идваха, без да подозират каквото и да е, други, загрижени за състоянието на Magister Ludi и с нерадостни предчувствия за протичането на празника. Валдцел и близките селища се изпълниха с хора, ръководството на ордена и възпитателната колегия бяха почти в пълен състав и от далечните краища на страната и от чужбина идваха празнично настроени пътници и препълваха странноприемниците. Както винаги вечерта преди започването на играта тържеството бе открито с час на медитация, през който след камбанен звън хората, изпълнили цялата празнична зала, потънаха в дълбоко благоговейно мълчание. Следната утрин донесе първите музикални изпълнения и обявяването на първата част на играта, както и вглъбяването над двете музикални теми от тази част. Бертрам, в празничните одежди на майстора на играта, проявяваше сдържаност и овладяност, само бе много блед и от ден на ден изглеждаше по-преуморен, страдащ и отчаян, а през последните действително приличаше на сянка. Още на втория ден от играта се понесе мълва, че състоянието на магистър Томас се е влошило и животът му е в опасност и до вечерта вече тук и там, а сред посветените навред, можеха да се чуят първите вести от постепенно възникващата легенда за болния майстор и неговата Сянка. Тази легенда, подхваната от най-тесния кръг на Vicus Lusorum, на репетиторите, твърдеше, че майсторът желаел и бил в състояние да ръководи играта, но при все това направил жертва заради честолюбието на своята Сянка и предоставил на заместника си задачите, свързани с празника. Сега обаче, когато проличало, че Бертрам не е напълно дорасъл за високата си роля и съществува опасност играта да се превърне в разочарование, болният се почувствал отговорен за играта, за своята Сянка и нейния неуспех и бил готов вместо Бертрам да поеме грешката върху себе си и да я изкупи; това и нищо друго било причина за бързото влошаване на състоянието и за покачването на температурата му. Естествено тази не беше единствената версия на легендата, но тя бе създадената от елита и ясно показваше, че той, представляващ ревностното младо поколение, възприема положението като трагично и не е склонен да подкрепя никакво смекчаване, освежаване или разхубавяване на този трагизъм. На везната уважението към майстора се уравновесяваше с неблагосклонност към Сянката му, към човека, комуто желаеха неуспех и провал, но те трябваше да бъдат изкупени от самия магистър. Един ден по-късно се разправяше, че на болничния си одър магистърът бил заклел своя заместник и двама сеньори от елита да пазят мира и да не застрашават празника; на другия ден се твърдеше, че магистърът продиктувал завещанието си и пред колегията назовал мъжа, който желаел да го замести, дори се споменаваха имена. Заедно с вестите за постоянно влошаващото се състояние на магистъра се носеха тези и други слухове и в тържествената зала, и в странноприемниците настроението непрекъснато се понижаваше, въпреки че никой не се решаваше да се откаже от по-нататъшно участие и да си замине. Тежък и мрачен облак виснеше над цялото начинание, което при все това външно протичаше в коректна форма, но от този празник познатите и очаквани радост и въодушевление почти не се долавяха и когато на предпоследния му ден създателят на тържествената игра магистър Томас завинаги затвори очи, въпреки усилията си колегията не успя да скрие вестта, някои от участниците по странен начин приеха развързването на възела с облекчение. Учениците на играта, и особено елитът, макар че преди края на Ludus sollemnis не биваше да носят траур и ни най-малко да нарушават особено строгите предписания за часовете на тези дни, в които се редуваха изпълнения и упражнения, единодушно започнаха последния празничен акт и ден с държане и настроение, като че ли това бе траурно тържество за многоуважавания покойник, и създадоха около преуморения, недоспал, блед и продължаващ да изпълнява длъжността си с полуотворени очи Бертрам ледена атмосфера на самота.