Херман Хесе - Пътуване към Изтока

„Всеки човек е център на света и като че ли той покорно се върти около всеки човек, и всеки човешки ден е крайна и най-висока точка на световната история — зад него увяхват и потъват хилядолетия и народи, а пред него няма нищо, единствено мигът, кулминационната точка на настоящето, на което, изглежда, служи целият огромен апарат на световната история.“

„Всичко постигнато и осъществено в областта на духовното се е дължало винаги и само на това, че са били поставени идеали и надежди, които далеч са надвишавали възможното за момента.“

Схващания и мотиви, които Хесе изразява и реализира многостранно и в различни форми, тъй като неотклонно и страстно върви от видимото и външното към душевното, към интимния човешки свят и също така неотклонно и страстно прави обект на художествено изследване и претворяване собствената си личност, преживяното от него. Но проблематиката на твореца, разпъван между самотата и жаждата за общуване, търсещ хармония между духовността и силата на сетивното, у него е премислена в цялата й неумолимост — „само изстраданата мисъл има стойност“ — и претворена в многоцветието й.

„Поетът не живее от това, че изсвирва на читателя хубави неща, а единствено защото чрез магията на еловото показва и тълкува на самия себе си своята собствена същност и преживяванията си, били те красиви или грозни, добри или лоши.“

Но Хесе обикновено представя две доминанти от една творческа същност, превъплътени в две фигури, рисувани в два образа. Редицата от двойки, от „Демиан“ до „Степния вълк“, е свидетелство за това. Навсякъде обаче при различен духовен климат виждаме едно двойно „аз“ в спор с половините на своя свят. Не просто Хари Халер и безименния степен вълк в една личност, но и разграничение между приказната истина и лишената от вълшебство правдивост; Васудева и Сидхарта, чийто дълъг път искри като Млечния в небето. А после в „Курортист“ откриваме двете перспективи: на всекидневното, дори дребнавото и голямата, перспективата на вътрешната сила и вечните истини. В „Нюрнбергско пътуване“, не по-малко автобиографична творба от „Курортист“, Азът е троичен — писателят, който пътува за публично литературно четене, поклонникът на старините и на Мьорике, който търси спомените си и родното, и хумористът, наблюдаващ двамата с лек присмех. Последните две новели напомнят за думите на Шилер — „Човекът е напълно човек само когато играе“, и показват Хесе в една необикновена игра със себе си, сериозна и с блестяща ирония.

„Моето щастие — признава Хесе — се таи в същата тайна, която е и тайна на сънищата, то се състои в свободата всичко мислимо да се изживее едновременно, като при игра да се сменят външно и вътрешно, време и пространство да се разместват като кулиси.“

Хесе е убеден, че по леките и безопасни пътища вървят само слабите, че творецът не трябва да служи на нищо друго освен на чувството, на своята художествена истина и с усещането за свобода и търсейки тази свобода. Така разказва и за една от страните на търсачеството си.

„Откъснатите зелени плодове не са ни полезни. През повече от половината си живот се занимавах с изучаване на индийски и китайски, и не за да стана учен или за да се сдобия със слабата на учен… Индийският дух още не ми принадлежеше, още не бях го намерил. Затова тогава избягах от Европа, моето пътуване беше бягство. Бягах и в сърцето си почти я мразех заради нейната крещяща ярка безвкусица, заради шумната панаирска оживеност, трескавото неспокойствие и суровото дебелашко търсене на наслади.

Моят път към Индия и Китай не бе с кораби и железници. Сам трябваше да намеря всички магически мостове, в сърцето си да престана да враждувам с Европа, там да търся избавление от нея. В сърцето си следваше да усвоя истинската Европа и истинския Изток, а това продължаваше години, нижеха се години на страдания, на неспокойствие, години на война, години на отчаяние.

Тогава настана време, когато вече не изпитвах копнеж по палмовия бряг на Цейлон и улицата с храмовете в Бенарес… Всичко това бе престанало да бъде важно, както и голямата разлика между почитания Изток и болния страдащ Запад, между Азия и Европа. Вече не отдавах значение на вникването в колкото е възможно повече източни мъдрости и култове. Виждах, че хиляди от днешните почитатели на Лаодзъ знаят по-малко за Тао, отколкото Гьоте, който никога не е чувал тази дума. Знаех, че в Европа, както и в Азия, има един подземен, извънвремеви свят на стойностите на духа, който не е погубен от открития локомотив или от Бисмарк, и че бе хубаво и естествено да се живее в това безвремие, в този мир на един духовен свят, където имат равни дялове Европа и Азия, Ведите и Библията, Буда и Гьоте. Тук започна моята школа по вълшебство и тя още продължава; тук учението няма край. Но вече бях приключил с търсенето на Индия и с бягството от Европа и едва сега Буда и понятията на древната китайска философия ми звучаха чисто и родно, не бяха загадки.