Нелсън Демил - Играта на лъва

В 07:45 от предната врата излязоха мъж и жена на средна възраст. Тя беше добре облечена, а мъжът носеше синята униформа на Генерал от военновъздушните сили. Халил се усмихна.

В Триполи му бяха казали, че генерал Терънс Уейклиф всяка неделя сутрин присъства на службите в Националната катедрала. И че почти винаги ходи в 08:15, но понякога отива на следващата служба в 09:15 ч. Днес очевидно щеше да е по-ранната и Халил се зарадва, че няма да се наложи да чака още цял час.

Генералът и съпругата му се качиха в колата си. Генералът беше висок, слаб мъж и макар косата му да бе побеляла, имаше походка на младеж. Асад знаеше, че през 1986 — а е бил капитан и че позивната на неговия F-111 е била Прошка 22. Изтребителят му беше един от четирите в ескадрилата, бомбардирала Ал Азизия. Оръжейник на Уейклиф бе полковник — навремето капитан — Уилям Хамбрехт, който през януари беше срещнал съдбата си в Лондон. Сега генералът щеше да срещне своята във Вашингтон.

Можеше да убие двамата още тук, в тази тиха неделна сутрин, но искаше да го направи по друг начин.

Той поправи вратовръзката си, излезе и заключи колата. Отиде до входа на къщата и натисна звънеца. После чу стъпки и отстъпи назад, така че лицето му да се вижда през шпионката. Разнесе се металическо изскърцване, навярно от поставяне на верига, вратата се отвори и отвътре надникна млада жена. Тя понечи да каже нещо, но Халил блъсна вратата с рамо. Веригата се скъса и жената политна на пода. Той светкавично се вмъкна вътре, затвори вратата и извади пистолета си.

— Тихо.

Младата жена остана на мраморния под. Очите й бяха разширени от ужас.

Асад й даде знак да се изправи и тя се подчини. Либиецът я огледа. Беше дребна, с тъмна кожа и носеше халат. Според неговата информация, тя бе прислужницата. В къщата не живееше никой друг.

— Има ли някой освен теб? — за да се увери, попита той.

— Генералът — отвърна жената на английски със силен акцент.

Халил се усмихна.

— Не. Генералът не си е вкъщи. Тук ли са децата на генерала?

Тя поклати глава. Трепереше.

Асад усети аромат на кафе и нареди:

— В кухнята.

Тя колебливо се обърна и тръгна по дългия коридор. На кръглата маса в голямата кухня Халил видя две чаши за кафе и две чинии.

— Мазето — каза той.

Прислужницата посочи една дървена врата.

— Слизай долу — заповяда Асад.

Тя отвори вратата, включи лампата и заслиза по стълбището. Халил я последва.

Мазето беше пълно със сандъци и кашони. Той се огледа и откри врата, която водеше към малкото помещение с парното. Даде знак на жената да влезе вътре и когато тя се подчини, стреля в тила й. Прислужницата се строполи на пода.

Халил затвори вратата и се върна в кухнята. Намери в хладилника кутия прясно мляко, изпи я до дъно и я хвърли в кошчето за отпадъци. После изяде две кофички кисело мляко. Едва сега разбираше колко е гладен.

Върна се в антрето при входа, откачи скъсаната верига и заключи вратата.

После разгледа първия етаж. Имаше само голяма трапезария, дневна и малка тоалетна.

Целият втори етаж бе зает от голяма дневна. След като се увери, че вътре няма никого, Халил продължи нагоре по стълбището. На последния етаж бяха спалните. Две от тях очевидно бяха на децата на генерала, момче и момиче. Искаше му се да са си вкъщи и да спят, ала стаите се оказаха празни. Третата спалня, изглежда, беше предназначена за гости, а най-голямата бе на генерала.

На четвъртия етаж имаше голям кабинет и съвсем малка стая, в която навярно спеше прислужницата. В кабинета забеляза военните отличия по дървената ламперия на стените, по бюрото и малката масичка.

На найлонови конци от тавана висеше модел на F-111, насочил нос надолу и със свити назад криле, сякаш се спускаше за атака. Под крилете му имаше четири сребристи бомби. Той откъсна самолета, смачка го, хвърли парчетата на килима и ги стъпка.

— Дано горите в ада!

Овладя се и продължи да разглежда кабинета. На стената висеше черно-бяла снимка на осем мъже, изправени пред изтребител-бомбардировач F-111. Отдолу пишеше ЛЕЙКЪНХИЙТ, 13 АПРИЛ 1987. Той препрочете надписа. Това не беше годината на бомбардировката, но после се сети, че имената на тези хора, както и акцията им са секретни, поради което генералът бе поставил грешна дата дори тук, в частния си кабинет. Явно тези страхливци не се гордееха с онова, което бяха извършили.

Приближи се до голямото махагоново бюро, откри бележника на Уейклиф и го отвори на неделя, 16 април. Генералът си беше записал: 08:15 — „Националната катедрала“. Нямаше повече ангажименти за деня, така че навярно никой нямаше да забележи изчезването му. В понеделник Уейклиф имаше съвещание, насрочено за 10:00, Дотогава щеше да е мъртъв още един офицер от неговата ескадрила Халил прочете записката за 15 април, годишнината от бомбардировката: „09:00 — групов разговор с ескадрилата“.