Нелсън Демил - Играта на лъва

— Твърде оптимистично.

— Е, ние го открихме за по-малко от четири дни. Нали така?

— Добре. И?

— И… не знам. Уигинс или вече е мъртъв, или е някъде другаде. Може да лети за Източното крайбрежие и Халил да го е открил. Ония агенти в дома му може дълго да чакат някой от двамата да се появи.

— Възможно е. Имаш ли други идеи? Искаш ли да останеш в Ню Йорк? Можеш да отидеш на съвещанието в пет часа и да слушаш как всички те превъзнасят.

— Това е удар под пояса.

— Освен това да не пропуснеш съвещанието в осем, когато Джак ще се върне от Франкфурт.

Не отговорих.

— Какво ще правиш, Джон?

— Не знам… този тип малко ме озадачава. Опитвам се да се поставя на негово място.

— Искаш ли моето мнение?

— Естествено.

— Предлагам да заминем за Калифорния.

— По-рано предложи да заминем за Франкфурт.

— Никога не съм предлагала такова нещо. Какво ще правиш?

— Обади се пак във Вентура.

— Те имат номера на клетъчния ми телефон. Ще ми позвънят, ако се случи нещо.

— Обади се в Денвър.

— Защо не си купиш мобифон? — Тя набра номера на денвърското оперативно бюро и поиска да я информират за ситуацията. После ми каза: — Семейство Калъм са настанени в Академията на военновъздушните сили. Наши агенти чакат в дома им. Също като във Вентура.

— Добре. — Вече бяхме на околовръстното и се насочвахме към „Кенеди“. Опитвах се да си вдъхна увереност, опитвах се да не изляза от релсите точно преди края.

Не е не е лесно да си човек на момента. Обикновено не споделям всички тези съмнения с никого, но с Кейт вече бяхме нещо повече от партньори.

— Обади се в лосанджелиското оперативно бюро и им кажи да поставят под наблюдение консулствата на страните, които могат да помогнат на Халил да избяга — казах й. — Както и предишното жилище на Уигинс в Бърбанк в случай, че Халил има стара информация и се появи там.

— Обадих се, докато ти беше при Стайн. Отговориха ми, че вече знаели какво да правят. Поне малко уважавай ФБР, Джон. Ти не си единственият гений в правоохранителните институции.

Аз пък мислех, че съм единственият. Но май не беше така. И все пак нещо ме глождеше, нещо липсваше и бях убеден, че знам какво е, но не можех да се сетя. Повторих всичко случило се от събота до този момент, но онова нещо продължаваше да ми се изплъзва в някое тъмно кътче на ума ми.

Кейт се свърза с жената от Федерал Плаза, която се занимаваше с резервации за пътуване, каза й, че ни интересуват първите директни полети за Лос Анджелис и Денвър, после си погледна часовника и се обърна към мен. — Къде искаш да отидем?

— Където отива Халил.

— И къде отива той?

— В Лос Анджелис.

Тя пак заговори по телефона:

— Добре, Дорис, можеш ли да ни направиш резервации за полета на „Американ“? Не, нямам номера на заповедта. — Кейт ме погледна и аз извадих кредитната си карта. Тя я взе и каза на Дорис: — Ще платим ние и после ще си получим парите. Нека да е в първа класа. И моля те, обади се в лосанджелиското бюро й им съобщи, че пристигаме. Благодаря. — Кейт ми върна картата. — За теб, Джон, ще се съгласят на първа класа.

— Това сигурно е вярно днес, но утре може да не ни платят дори за това такси.

— Правителството те обича.

Както и да е, стигнахме на летището и шофьорът попита:

— На кой терминал?

Точно от този въпрос бях започнал в събота. Само че този път не отивах в клуб „Конквистадор“. На девети — отвърна Кейт.

Спряхме на терминала на „Американ Еърлайнс“, слязох, платих на шофьора и двамата отидохме на билетното гише, където получихме два билета за първа класа. Представихме се и попълнихме формулярите, в които посочихме, че носим със себе си два автоматични пистолета „Глок“ 40 — и калибър.

Имахме петнайсет минути да се качим на самолета и аз предложих набързо да ударим по едно, но Кейт погледна информационното табло и каза:

— Вече са обявили полета. Ще пием на борда.

— Въоръжени сме.

— Довери ми се. И преди съм го правила.

Госпожа Мейфилд наистина имаше друга страна, която до този момент не ми бе разкривала.

Стюардесата на първа класа — към осемдесетгодишна или там някъде — си сложи ченето и ни посрещна на борда.

— Влакът пътнически ли е, или експрес? — попитах я.

Жената се смути и си спомних за старческото оглупяване.

Както и да е, бях изчерпал самолетните си вицове, затова й дадохме разрешителните си за носене на оръжие и тя ме изгледа така, като че ли се чудеше как изобщо съм го получил. Кейт успокоително й се усмихна. Но всичко това можеше да е само плод на моето въображение.