Нелсън Демил - Играта на лъва

— Знае ли дали е женен?

— На кой му пука? И все пак…

— Знаете ли дали е женен?

— Едва ли. Но е възможно. Наистина ви казах всичко, което зная.

— Добре… ами…

— С какво се занимава? — подсказа ми Кейт.

Повторих въпроса.

— Не зна… Всъщност спомням си как съпругът ми каза, че изкарал пилотски курсове и станал пилот.

— След въздушния удар? Не е ли малко късно? Искам да кажа…

— Чип Уигинс не беше пилот — сряза ме госпожа Хамбрехт. — Беше оръжейник. Пускаше бомбите.

— Разбирам…

— Изкара курсовете след напускането на военновъздушните сили и стана пилот на товарни самолети, струва ми се. Да, не можеше да работи в пътнически компании, сега си спомням.

— Знаете ли в коя компания?

— Не.

— Например „Фед Екс“, „Ю Пи Ес“ или някоя от големите?

— Не зная.

— Е, благодаря ви, госпожо Хамбрехт. Много ни помогнахте.

Ако сетите нещо друго за Чип Уигинс, моля, незабавно ми се обадете. Отново й дадох номера си. За какво ви е всичко това? — попита ме вдовицата.

— А вие как мислите?

— Мисля, че някой се опитва да убие пилотите, участвали в онази операция. И е започнал със съпруга ми.

— Да, госпожо.

— Боже мой…

— Аз…хм…

Чух я да промълвява:

— Не е честно… О, бедният Уилям…

— Моля, бъдете предпазлива. За всеки случай. Обадете се в полицията и в най-близкото оперативно бюро на ФБР.

Тя не отговори, но чувах, че плаче. Не знаех какво да кажа, затова затворих. Кейт вече бе набрала друг телефон.

— Свързах се с Федералното управление на авиацията. В архива си пазят пилотското му разрешително.

— Ясно. Надявам се, че поне там е съобщил новия си адрес.

— Дано, защото иначе и те ще му почернят живота.

Радвах се, че в цяла Америка все още е работно време, иначе щяхме да си седим и да си играем на компютърни игри.

— Да — каза в слушалката Кейт. — Добре… — Взе химикалка, което бе обнадеждаващо, и записа нещо в бележника си. — Откога? Добре. Много ми помогнахте. Благодаря ви. — Кейт затвори. — Вентура. Малко на север от Бърбанк. Пратил е съобщението за промяна на адреса преди месец, но няма телефонен номер. — Тя провери в компютъра. — Няма го в указателя на Вентура. Ще се свържа с телефонни справки.

Кейт даде името Елууд Уигинс, после остави слушалката. Няма го. Ще накарам хората от местното оперативно бюро да го намерят.

Погледнах си часовника. Всичко това ни беше отнело около час и петнайсет минути. Ако се бях обадил във Вашингтон, още щях да разговарям.

— Къде е най-близкото оперативно бюро? — попитах. Имаме малък офис в самата Вентура. — Тя вдигна слушалката. Надявам се да не сме закъснели и да могат да поставят капан на Халил.

— Да. — Станах от стола си. — Връщам се след петнайсет минути.

— Къде отиваш?

— При Стайн.

— Пак ли разговор между ченгета?

— Кьоних е отвъд океана и сега Стайн командва парада. Веднага се връщам.

Бързо излязох от стаята.

Качих се на асансьора. Кабинетът на капитан Стайн се намират в югозападния ъгъл на двайсет и осмия етаж и не се съмнявах, чее точно толкова голям, колкото югоизточния офис на господин Кьоних.

Профучах покрай двете секретарки и се озовах в средата на стаята пред капитан Стайн, който седеше на огромното си бюро и приказваше по телефона. Той ме видя и отдръпна слушалката от ухото си.

— Трябва да е нещо важно, Кори, иначе ще ти скъсам гъза. — После ми даде знак да седна срещу бюрото му.

Спогледахме се и установихме, че наистина е важно. Той отвори чекмеджето си, извади бутилка от минерална вода и напълни две пластмасови чаши с водка. Подаде ми едната и аз я изпих до половината. Някъде заплакаха федерални ангели. Стайн също дръпна здравата.

— Какво имаме? — попита той.

— Всичко, капитане, или повечето. Но сме закъснели с около седемдесет и два часа.

— Да чуем.

Бързо го осведомих, без да обръщам внимание на граматиката и пунктуацията, като между ченгета, ако щете. Той ме слушаше, кимаше, не си водеше бележки и след като свърших, се замисли. Накрая попита:

— Четирима мъртви, така ли?

— Петима, ако броим полковник Хамбрехт. Четиринайсет, ако броим всички, без да споменаваме за жертвите от полет сто седемдесет и пет.

— Копеле!

— Да, господине.

— Ще го пипнем, копелето му мръсно.

— Да, господине.

Стайн отново се замисли.

— И не си се обаждал на никого във Вашингтон, така ли?

— Не, господине. Най-добре да го направите вие.

— Да. — След нова пауза той каза: — Е, предполагам, че има известен шанс да сграбчим за яката тоя тип, ако вече не е стигнал до Уигинс, или ако отиде да убие Калъм.