Нелсън Демил - Играта на лъва

Отидохме в оръжейната им. Вътре имаше какво ли не — пушки, пистолети, зашеметяващи гранати, белезници и така нататък.

— Можете да си облечете жилетките в мъжката и женската съблекалня, ако желаете — предложи ни госпожа Лопес.

Кейт й благодари и агентката излезе.

Свалих си връзката, сакото и ризата и й казах:

— Няма да надничам.

Тя си съблече сакото и блузата и аз надзърнах. Намерихме подходящи жилетки и си ги сложихме.

— Това е точно като сцена от „Досиетата Х“ …

— Престани със скапаните „Досиета Х“.

— Ама не се ли чудиш защо ония двамата още не са се оправили.

— Тя не го обича. Уважава го и той я уважава и не искат да развалят или усложняват връзката си.

— Я повтори.

— Аз лично смятам, че вече би трябвало да се чукат.

Излязохме от оръжейната и благодарихме на агент Лопес. Чък който ни бе взел от хеликоптерната площадка на болницата, ни придружи до паркинга и потеглихме към дома на Елууд Уигинс.

Докато колата се насочваше на запад към левия бряг, през главата ми минаваха много мисли. Бях изминал дълъг път, за да стигна дотук, но пътят на Асад Халил беше още по-дълъг. Историята му започваше от място, наречено Ал Азизия, някъде в Либия. През нощта на 15 април 1986 година в продължение на няколко минути двамата с Чип Уигинс се бяха намирали в една и съща точка от пространството и времето. Сега Асад Халил искаше да му върне визитата и Уигинс не знаеше, че ще си има компания. Или пък вече се бяха срещнали. В такъв случай нито единият нямаше да се появи в дома на Уигинс. Но ако пътищата им още не се бяха пресекли, чудех се кой пръв ще спре на отбивката.

Вечерта се спускаше и вече бяха включили уличното осветление.

Когато наближихме квартала на Уигинс, Чък предупреди по радиостанцията агентите в района, за да не станат нервни и да не 3 почнат да стрелят. После със същата цел се свърза по мобифона си с онези в къщата и аз го помолих:

— Кажете им да сложат кафе.

Той не го направи и по разговора можех да преценя, че феберейците не са въодушевени от неочакваната компания. Майната им. Случаят си беше мой.

Така или иначе, поехме по дългите прави улици на предградието, което според Чък било близо до океана, макар че нито виждах, нито усещах мирис на море. Тук дворовете бяха съвсем малки, а самите къщи представляваха едноетажни квадратни кутийки с пристроени гаражи и червени керемидени покриви, плюс поне една палма на двор. Кварталът не ми изглеждаше скъп, но в Калифорния човек никога не знае, пък и не ми пукаше.

— Тия къщи винаги ли са си били тук — попитах Чък, — или свлачищата са ги смъкнали от планината?

Той се захили.

— Смъкнаха се при последното земетресение, което беше преди горските пожари.

Тоя тип ми харесваше.

За щастие, не забелязах нито един от наблюдаващите района екипи. Още по-хубавото бе, че не мярнах наоколо деца.

— Къщата вдясно — втората след пресечката — посочи ни Чък.

— Искаш да кажеш бялата с червения керемиден покрив и палмата ли?

— Да… ама те всичките… втората от края.

Кейт, която пътуваше на задната седалка, срита облегалката ми. Нещо като знак, предполагам.

— Ще спра, вие ще слезете и аз ще потегля — каза Чък. — Вратата е отключена.

На влизане в колата бях забелязал, че при отваряне на вратите вътрешната лампичка не свети, както правим и на Източното крайбрежие. Може би тези хора все пак си знаеха работата.

Спряхме, двамата с Кейт бързо слязохме и без да тичаме, се запътихме по разронената бетонна алея. Вдясно от вратата имаше голям прозорец със спуснати щори. В някогашния ми квартал вече всички съседи щяха да са наясно какво става, но тази улица приличаше на сцена от фантастичен филм от петдесетте години, в който всички са загинали от атомна радиация. А може федералните да ги бяха евакуирали.

Отворих вратата и влязохме. Нямаше фоайе и се озовахме в Г — образна дневна и трапезария, осветена от една-единствена слаба настолна лампа. В средата на стаята стояха мъж и жена, облечени в сини панталони и ризи, найлонови якета с надпис ФБР и закачени с щипки служебни карти. На лицата им сияеха широки усмивки и те им бяха приветствено протегнати. Не бе, майтап.

— Аз съм Роджър Флеминг, а това е Ким Рий — каза мъжът.

Госпожа Рий произхождаше от Ориента, сега наречен Източна Азия, и по името й реших, че е корейка. Роджър беше бял като саламурено сирене.

— Предполагам, че знаете нашите имена — отвърнах. — Моето е Кейт.

Флеминг не се усмихна, нито пък агент Рий. Някои хора стават абсолютно сериозни, когато очакват смъртоносна престрелка. Ченгетата са склонни да се майтапят, навярно за да скрият нервността си, но федералните възприемат всичко сериозно, включително, сигурен съм, почивката на плажа.