Нелсън Демил - Играта на лъва

— Ако Халил е убил Джамал Джабар — отбеляза той, — следата отдавна е изстинала. Убийствата в Ню Джърси не са рядкост.

Засмях се.

— Така е. Къде е таксито?

— При щатската полиция на Джърси. Несъмнено ще получим достатъчно веществени доказателства от колата, за да повдигнем обвинение — ако изобщо се стигне до съд.

Кимнах. Влакна, отпечатъци, такива неща. Навярно в балистичната лаборатория дори щяха да установят, че куршумът е изстрелян с един от 40 — калибровите пистолети на Хъндри и Горман. Обикновена полицейска работа. Присъствал съм на процеси за убийства, в които представянето на веществените доказателства пред съдебните заседатели е продължавало по цяла седмица. Както учех студентите в „Джон Джей“, почти винаги ти трябват веществени доказателства, за да осъдиш заподозрян, но не винаги имаш нужда от тях, за да го заловиш.

В този случай започвахме с името на убиеца, неговата снимка, отпечатъци и ДНК-проби. Даже го имахме на кадро как сере, плюс цял тон веществени доказателства, които го свързваха с престъпленията на летище „Кенеди“. С това нямаше проблеми. Проблемът беше, че Асад Халил бе адски бързо и хитро копеле, дръзко, интелигентно и безмилостно.

— И без това следяхме отблизо либийската общност — каза Гейб, — но след като един от тях е убит, сигурно ще се поразприказват. От друга страна, е възможно да получим и обратната реакция.

— Да. Но мисля, че Халил няма много съучастници в страната поне не живи.

— Навярно. Добре, Кори, залавям се за работа. Ще те държа в течение. И предай тази информация на когото трябва. Кажи им ще получат разпечатката на разпита на Фади. Нали?

— Естествено. Между другото, погрижи се Фади Асуад да получи малко от ония федерални мангизи — за цигари и успокоителни.

— Непременно. Чао. — Той се обърна и се запъти обратно към стаята за разпити.

Върнах се в командния център, в който все още се мотаеха много хора, макар че минаваше шест. Оставих си куфарчето и се обадих в апартамента на Кейт, но гласът й ме информира:

— Не съм си вкъщи. Моля, оставете съобщение.

Оставих съобщение в случай, че провери секретаря си от друго място, после позвъних на клетъчния й телефон, но не ми отговори. Набрах домашния номер на Джак Кьоних на Лонг Айланд и жена му ми каза, че бил тръгнал за летището. Опитах и с неговия мобифон, но пак не извадих късмет.

Позвъних на Бет Пенроуз. Включи се телефонният й секретар.

— Работя денонощно по случая — казах. — Може да се наложи да попътувам. Обичам тая работа. Обичам живота си. Обичам шефове те си. Обичам новата си служба. Ето новия ми телефонен номер. — Продиктувах прекия си номер във временния команден център. — Липсваш ми. Скоро ще се чуем. — Затворих и осъзнах, че съм искал да кажа. „Обичам те“. Но… както и да е, обадих се на капитан Стайн и помолих секретарката му за незабавна среща. Тя ми съобщи, че капитанът имал няколко съвещания и пресконференции. Оставих двусмислено и объркано съобщение, което не разбирах даже аз.

След като изпълних задължението си да държа всички в течение, седнах на бюрото си и започнах да си въртя палците. Хората наоколо изглеждаха заети, но аз не владея изкуството да се преструвам на ангажиран, ако нямам никаква работа.

Прегледах още някои документи, само че вече се пръсках по шевовете от ненужна информация. Нямаше какво да правя на улицата, затова останах в центъра в случай, че се появи нещо. Мислех да повися там до два-три през нощта. Може би президентът щеше да пожелае да разговаря с мен и тъй като трябваше да оставям телефонен номер, на който винаги да ме откриват, не исках да ме хванат вкъщи или в „При Джулио“.

Сетих се, че още не съм написал доклада си за случая на летището. Някакъв пикльо от офиса на Кьоних постоянно ми напомняше за това по и-мейла и бе отхвърлил предложението ми просто да подпиша транскрипцията на съвещанието в кабинета на крал Джак или безбройните разговори във Вашингтон. Не, искаха моя доклад, написан със собствени думи. Федералните са големи гадняри. Отворих текстообработващата програма и започнах.

Някой мина покрай бюрото ми и остави запечатан плик с надпис СПЕШЕН ФАКС — ЛИЧНО. Оказа се предварителна информация за франкфуртското убийство. Жертвата се казваше Сол Лейбовиц, описан като американски банкер от еврейски произход. Заключих, че господин Лейбовиц просто се е озовал на неподходящо място в неподходящ момент. В Европа имаше хиляди американски банкери от еврейски или друг произход и бях убеден, че човекът е станал лесна мишена на третокласен убиец, който е приличал на Асад Халил. Но случаят беше породил съмнения и смут в умовете на хората, които се хранеха със съмнения и смут.