Нелсън Демил - Играта на лъва

Искам да кажа, мозъкът е забележително нещо. Това е единственият познавателен орган в човешкото тяло освен мъжкия пенис. Та така. Седях си на бюрото и превключвах на високи предавки. Другият ми контролен орган нареждаше: „Иди в Европа с Кейт и я чукай. В Ню Йорк няма нищо за теб, Джон.“ Но по-висшите зони от интелекта ми казваха: „Някой се опитва да те чупи оттук“. Вижте сега, не твърдя, че някой се опитваше да ме прати отвъд океана, за да ме очистят. Само че имаше вероятност да се мъчат да ме разкарат от центъра на действието. Може тая история с Халил във Франкфурт да бе скалъпена — или от либийците, или от ЦРУ. Наистина е кофти, когато не си наясно какво е действително и какво не, кои са ти приятели и кои са ти врагове — като Тед Наш.

Понякога завиждам на хора с ограничени умствени способности. Като чичо ми Бърти, който е оглупял. Може да скрие собствените си великденски яйца. Нали разбирате?

Но на мен ми оставаше още време, докато стана като чичо Бърти. Прекалено много от синапсите ми се отваряха и затваряха и мозъкът ми преливаше от информация, теории, възможности и подозрения.

Станах, после пак седнах и отново станах. Това изглеждаше странно, затова закрачих към вратата с куфарчето си. Щях да взема решение преди да тръгна за летището. В момента Франкфурт натежаваше на везните.

Запътих се към асансьорите и изведнъж пред мен се изпречи Гейбриъл Хейтам и ми направи знак да спра.

— Мисля, че имам нещо за теб.

— А именно?

— Един тип в стаята за разпит. Либиец. Свързал се с наш наблюдателен екип…

— Искаш да кажеш, че сам е отишъл при тях, така ли?

— Да. Просто така. Преди не е имал проблеми с нас, не е информатор, не фигурира в никакви списъци. Обикновен арабин, казва се Фади Асуад…

— Защо всичките ви имена ми звучат еднакво?

Гейбриъл се засмя.

— Ти опитай със спецчастта в китайския квартал. Виж сега, тоя Асуад е шофьор на такси и имал зет, също либиец, на име Джамал Джабар. И Джабар карал такси. Всички араби караме таксита, нали така?

— Да.

— Та в събота рано сутринта Джамал Джабар се обажда на зет си на Фади Асуад де, и му казва, че нямало да го има целия ден, че имал специален клиент, когото щял да вземе от „Кенеди“ и че тоя клиент не го радвал особено.

— Цял съм в слух.

— И ако закъснеел, Фади да позвъни на сестра си и да я успокои, че всичко е наред.

— И?

— Е, трябва да разбираш арабите.

— Мъча се.

— С други думи, Джамал искал да каже на зет си, че…

— Да, ясно. Че може не само да закъснее.

— Точно така. Че може да е мъртъв.

— И къде е сега Джамал? — попитах аз.

— Мъртъв е. Но Фади не го знае. Току-що ми съобщиха от отдел „Убийства“. Някой се обадил на ченгетата от Пърт Амбой. Човекът пътувал за работа и си оставил колата на паркинга към шест и половина, точно по изгрев слънце. Та там видял такси с нюйоркски номера. Сторило му се странно и по пътя за автобусната спирка надникнал вътре. На лявата седалка видял човек, който бил полусвлечен на пода. Вратите били заключени. Извадил мобифона си и позвънил в полицията.

— Да идем да поговорим с Фади — казах аз.

— Добре. Но мисля, че вече го изцедих докрай. На арабски.

— Нека опитам на английски.

Тръгнахме по коридора.

— Защо казваш всичко това на мен? — попитах го.

— Защо не? Трябва ти малко преднина. — Той прибави: — Майната им на феберейците.

— Амин.

Спряхме пред вратата на една от стаите за разпити.

— Разговарях по телефона с момчетата от лабораторията — каза Гейб. — Джамал е убит с един-единствен изстрел от задната седалка.

Куршумът е пробил облегалката, прекъснал е гръбначния му стълб, минал е през дясната камера на сърцето му и се е забил в таблото.

Четирийеети калибър, нали?

— Да. Деформиран е, но определено е четирийсети. Бил е убит в събота, между късния следобед и привечер.

— Някой проверил ли е пътния му пропуск?

— Да, но няма никакви данни за събота. Джамал живее в Бруклин, явно е отишъл на „Кенеди“ и е бил очистен в Ню Джърси.

Няма начин да стигнеш дотам, без да платиш пътна такса, така че трябва да е платил в брой и клиентът му навярно е седял отзад, скрит зад вестник или нещо подобно. Няма да успеем да проследим маршрута му, обаче километражът показва разстояние, което отговаря на пътя от летището до паркинга. Все още не сме го идентифицирали окончателно, но според лиценза му е нашият човек.

— Нещо друго?

— Това е най-важното.

Отворих вратата и влязох в малката стая за разпити. На масата седеше Фади Асуад, облечен в дънки, маратонки и зелен блузон. Пушеше цигара, пепелникът преливаше и вътре беше истински лисичарник. Пушенето в сградата е забранено, разбира се, но ако си заподозрян или свидетел на тежко престъпление, никой не ти забранява да пушиш.