Нелсън Демил - Мейдей

Деби се опитваше да се изправи, но не бе откопчала колана, който всеки път я дърпаше обратно на седалката.

Сюзън се бе захлупила върху мястото, на което бе седял той преди катастрофата. Двете й преплетени ръце бяха опънати пред нея.

Харолд Стейн тръгна към дъщерите си. Движеше се бавно и колебливо. Застана до тях и погледна надолу.

— Деби? Деби, татко е. Деби!

Момичето вдигна очи и го погледна без всякакъв интерес. След това поднови търпеливо опитите си да се изправи. От устните й се ронеха странни, неразбираеми звуци.

Сюзън дишаше, но иначе лежеше абсолютно неподвижно.

В този момент Харолд Стейн осъзна, че за семейството му няма надежда за спасение. Нито за тях, нито за някой друг на този самолет. Вече знаеше какво трябва да направи.

Обърна се и се затича по пътеката, като избутваше олюляващите се хора, изпречили се на пътя му.

Намери Мириам да се щура безцелно край кухненския бокс в опашката на самолета.

— Мириам! Мириам! Тя не отговори.

Той се отказа да вика имената им и да се преструва, че някоя от тях все още знае коя е била преди няколко часа. Това привидение, което се щураше насам-натам, не беше съпругата му.

Той я хвана за ръка и я поведе към четирите съседни места, на които бе седяло семейството му.

Стейн разкопча коланите на двете момичета. Преметна Сюзън през рамо, помогна на Деби да се изправи и я изведе на пътеката. Като дърпаше със свободната си ръка ту жена си, ту дъщеря си, той ги поведе към купчината с натрупаните отломъци.

Двете дупки, причинили цялата тая неописуема трагедия, се намираха едва на десетина фута една от друга. Вятърът виеше през тези две отворени рани и силният шум го затормозяваше и му пречеше да мисли ясно. Той се поколеба, а след това се насочи към по-големия отвор.

Изпотен и останал без дъх, Стейн остави долу дъщеря си, а след това принуди Деби и Мириам да седнат. Няколко кабела висяха над главите им и единият от тях от време на време докосваше Мириам и момичетата, които проплакваха от страх. Един кабел се блъсна в лицето на Стейн и отвори рана на челото му.

Той се наведе над Сюзън и въпреки решението си да не разговаря с никоя от тях, прошепна в ухото й:

— Сю, миличка, татко е тук с теб. Сега всичко ще се оправи. — Обърна се и погледна Деби. Тя отвърна на погледа му и за момент на Стейн му се стори, че вижда искрица живот в мъртвешките й очи, но и тя веднага изчезна. Деби бе първородната им дъщеря и раждането й след толкова много години на очакване бе най-щастливото събитие в живота им. Той се наведе напред и я целуна по челото.

Стейн изобщо не се съмняваше, че е бил пощаден с една-едничка цел — за да изпълни дълга към семейството си. Изпитваше съжаление към онези, които трябваше да продължат да страдат. Изпитваше съжаление към Бери и Шарън Крендъл, към Линда Фарли и Барбара Йоширо. Те трябваше да страдат повече от останалите и страданията им щяха да продължат до мига, в който самолетът се разбие или, което бе още по-лошо, се приземи благополучно. Той най-искрено ги съжаляваше, но вече не чувстваше отговорност към никого от тях. Портите към ада оставаха без пазач, но това не беше чак толкова страшно. Неговото отсъствие би могло дори да ускори избавлението на всички. Той, Харолд Стейн, бе получил нечувания шанс да избяга от ада и да придружи семейството си до царството на вечния покой и нямаше никакво намерение да бяга от това си задължение.

Стейн обви ръце около кръстчетата на дъщерите си, повдигна ги без никакво колебание и ги доближи до дупката. Пусна ги една по една и изпрати с поглед телата им, които полетяха през осветеното от слънчевите лъчи яркосиньо небе. Само след миг и двете му дъщери изчезнаха от погледа му, скрити зад опашката на самолета, но след малко вятърът ги понесе надолу към водите на Тихия океан. После вече не можеше да ги вижда.

Без да спре, за да помисли или да си почине, Стейн се обърна и накара съпругата си да се изправи. Поведе я към отвора. Тя като че ли го следваше доброволно. Може би разбираше. Стейн се съмняваше в това, но може би тяхната любов — мълчаливото разбирателство, установило се помежду им с годините — бе по-силна… Стейн се застави да престане да мисли. Погледна към дупката, но почти не я видя заради сълзите, напълнили очите му. Обърна се и погледна лицето на Мириам. От очите й се спускаха две струйки засъхнала кръв и криволичеха надолу по бузите й. Той притисна лицето й към гърдите си.

— Мириам. Мириам. Зная, че не разбираш, но… — Гласът му заглъхна, тялото му се разтърси от конвулсивни ридания.